Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Доктор Кимерия — каза тя, с глава надничаща през вратата, — съпругата ви иска да разговаря с вас!

— Сънувах ужасен кошмар, Арчи! — изграчи жена ми.

Имахме проблеми с интубирането ѝ миналата нощ заради някакво вродено изкривяване на трахеята и явно бяхме ранили ларингеалните ѝ връзки, но гласът на Шели звучеше като сладка мелодия в ушите ми:

— Лежах в огромна метална вана, над мен, окачени на дълги железни куки, висяха транжирани човешки тела… кръвта се процеждаше от тях, обливаше ме и пълнеше ваната… Ваната преливаше от кръв, Арчи… А аз… аз се смеех, това ми харесваше… Подлагах разтворените си като за целувка устни под тръпчивите струи и гълтах с ненаситна жажда… Арчи, какво се е случило? Защо съм в болницата? Нищо не си спомням… Арчи…

Седях до нея, в очите ми, които се опитваха да избегнат погледа ѝ, напираше влага. Галех изящната ѝ ръка, мраморно бяла допреди два дена, а сега превърната в жива географска карта от лилаво-червеникавите петна на спуканите вени, и не знаех какво да кажа. Усещах гърдите си обледенени от тревога. Страшно прозрение започваше да ме яде отвътре с ужасяващата си необратимост. В практиката си никога не се бях сблъсквал с подобен случай и колегата Дойл го беше изказал на глас вместо мен — за момента нямахме отговорите на повечето въпроси.

Едно нещо обаче започвах да подозирам и бях почти убеден, че във вирусологичната лаборатория скоро ще потвърдят опасенията ми.

А когато това станеше факт, щях ли да имам очи да погледна любимата си самодива, за да ѝ призная, че в отчаяния си стремеж да запазя живота ѝ, съм я превърнал във вампир…

Стенният часовник в бокса на Шели премести стрелките си на девет с глухо тракване в момента, в който сънят я обори. Беше стиснала дланта ми с нежната си ръчица и усетих как хватката на леките като птичи кости пръсти се отпусна, а напрегнатото ѝ дишане стана спокойно и равномерно.

Измъкнах се тихо и почуках на вратата на стаята, намираща се през три помещения от остъклената ѝ клетка. Уведомих медицинските сестри, които тъкмо приемаха дежурството, че до следобед ще съм в района на клиниката, така че спокойно могат да ме търсят, ако възникне някакъв проблем със съпругата ми.

Реших да пропусна сутрешния рапорт на лекарите, колегата Дойл щеше да ме скатае, както и аз него в подобна ситуация, вместо това се отправих към служебната баня. Коктейлът от стимуланти беше престанал да действа и почти 70-часовото безсъние сякаш обви в желе мозъка ми.

Отключих вратичката на металното шкафче в преддверието, където държах тоалетните си принадлежности, грабнах хавлията, гъбата за обтриване и шишенцето с комбинирания лосион за коса и тяло, освободих се от потния затвор на работния екип и бельото си, нахлузих гумените чехли и минута по-късно вече пръхтях от удоволствие под хладката силна струя.

Изведнъж си спомних как моят учител и третият най-важен човек в живота ми — господин Ренето — обичаше да казва, че нищо не стимулира по-добре мозъчните клетки от чаша силно черно кафе след продължителен душ.

„Ама ти все още твърде малък, Ангел — сякаш отново чух странния му писклив гласец с ужасен акцент, — та черно кафе ще пропущиш, недобре за нерви, но душ — задължително трябва вземеш!“

В този момент, заедно с мощната струя от слушалката на душа, връхлетя и тъгата, потискана с години, сякаш бетонна стена на язовир се пропука и водната стихия опустоши всичко, изпречило се на пътя ѝ…

— На колко години каза, че си, мой малък приятелю? — попита ме Григо вечерта след запознанството ни в ресторанта.

Намирахме се в дневната на крайградската му вила. Изпънал се върху удобно канапе, отпивах синт-као — сладка зелена напитка с вкус на какао, а главатарят на кукерите, седнал във фотьойл до незапалената камина, преглъщаше нещо, съдържащо ужасяващи пропорции от различни видове алкохол, което нарече коктейл „Пиратка“, докато го забъркваше с шейкъра.

Пристигнахме във вилата през малките часове на нощта в пневмобил с подсилена броня, ескортирани от три други коли с гардове. Григо се разпореди на прислужниците да ми приготвят стая за спане в техния отсек, после ме доведе тук, „за едно последно питие“, както се изрази.

— Единадесет и половина! — изрекох с изкуствено удебелен глас и млъкнах в тревожно очакване на някоя шега по отношение на възрастта ми.

Григо обаче остана съвсем сериозен, докато отпиваше на дребни глътчици от халбата с „Пиратката“. Очите му, след часове здраво наливане, продължаваха да са учудващо трезви и да ме изучават, сякаш ме виждаха за първи път.