Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Спаси ме Кебапчето.

Тъкмо излизах през портала, преметнал тежкия брезентов сак на рамо, когато в краката ми с щастлив лай се отърка бездомният пес, навъртащ се от време на време в градинката отпред. Продукт на странна улична селекция, с гротескно, смешно издължено тяло, обвито в мръснокафява козина, станало причина да го кръстим именно „Кебапчето“, а най-вече заради беззлобния си и жизнерадостен нрав, кучето бързо се превърна в любимец на персонала на клиниката и в разрез с всички санитарно-епидемиологични правила му подхвърляхме по нещичко от служебната кухня.

Аз не правех изключение, винаги имах в джоба си найлонов плик с някое лакомство за него. Обмислях дори да платя на един познат ветеринар таксата по обезпаразитяването и ваксинирането му, но честно казано, в последните дни съвсем бях забравил четириногия си приятел.

Той обаче не беше забравил за мен и изглежда това спаси живота ми.

Може би заради тежкия товар, който бях понесъл на гръб, може би от бурния израз на радост от страна на Кебапчето, а твърде вероятно и поради щастливата комбинация между тези два фактора, изгубих равновесие и залитнах настрани. В същия миг нещо свирна покрай ухото ми, точно там, където преди секунда се намираше главата ми, и пръсна остъклената витрина зад мен на хиляди блестящи частици.

Адреналинът нахлу във вените ми толкова струйно, сякаш шприцован, че буквално взриви мозъка ми. Обхвана ме познатата еуфория от буйните младежки години в Полис Паралел, когато гледах Смъртта право в черните бездънни очи и ѝ се надсмивах с усещането за неуязвимост, присъщо на всеки млад и неразумен бандит.

В главата ми се завъртя шантавата сентенция „Счупеното носи щастие!“ и се разхилих лудо, докато се стараех да превърна това, което започна като залитане, в грациозно странично падане. В движение освободих с дясната си ръка ремъка от лявото ми рамо и сакът тупна тежко на мраморната площадка. Пресегнах се и улових Кебапчето за опърпаната козина, после го метнах скимтящо през счупеното остъкление на портала, а аз самият се търкулнах зад сака, използвайки го като своеобразен щит.

Нападателят или нападателите явно действаха със заглушители, защото ухото ми долови само поредица от леки припуквания откъм дърветата в градинката и миг по-късно в брезентовата преграда пред мен с тежко „туп“, „туп“, „туп“, „туп“… се заби нова порция метал.

Едно мога да кажа — ако първият куршум беше изстрелян по мудния, на моменти дори флегматичен в ежедневието си четирийсет и пет годишен хирург от Клиниката за митологични създания, доктор Арчибалд Кимерия, то на площадката пред главния вход се търкулна винаги готовият за опасни игрички нахъсан младок Ачи от Паралел.

— Копеленца гадни! — изкрещях, докато бърках изпод сакото, за да извадя една от играчките на Кара Танас, която сякаш с шесто чувство си бях харесал още при оглеждането на пратката — компактен, скорострелен картечен пистолет, доста популярен в престъпния свят на Многополюсната Общност. — Не разбрахте ли, че не можете да се ебавате с мен! — опънах ръка над сака и изсипах оловна дъга по посока на градинката, а ушите ми писнаха във взривената тишина.

Не разчитах на точност при стрелбата, но пък ефективният огън, който можеше да се води с такова оръжие, покриваше разстояние до около сто и петдесет метра. Абсолютно достатъчно да осигури изтеглянето ми навътре към входа на клиниката.

Изстрелял още една серия, вече се канех да запълзя назад, когато над мен се чу звън от трошене и парчета стъкло обсипаха прозрачната пластмасова козирка на портала.

Хвърлих бърз поглед нагоре, за да видя как сержантите от патрула, охраняващ бокса на Дориан, се показват от прозорците на втория етаж и се включват във веселбата. Автоматите им залаяха като побеснели кучета срещу моите нападатели.

Използвайки прикритието на канонадата им, надигнах глава, за да огледам какво е положението. Три фигури, облечени в тъмни дрехи, се оттегляха между стволовете на дърветата към улицата от другата страна на градинката, където най-вероятно ги чакаше транспорт, за да ги изведе от горещата точка.

Изправих се на коляно, презаредих и посях нов дъжд от олово след тях, но вече бяха твърде далече, за да се надявам на нещо повече от щастливо случайно попадение.

В този момент, с яростно свистене на гуми, иззад ъгъла на клиниката, от улицата, която вървеше успоредно на залесената площ, изскочи пневмобил, страничното му стъкло падна надолу, Тания подаде глава и изкрещя: