Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Към шестнайсет часа, малко преди да изляза, се бях отбил в къта за отдих да дръпна цигара. Споменах, че си тръгвам, отидох да се преоблека и минах през складовото помещение, за да взема сака с оръжията. Фактът, че докато бях вършил тези неща, групата на псевдовампирите вече се е разполагала пред клиниката, за да ме опушка, не можеше да се дължи на съвпадение. Помъчих се да възстановя лицата на хората, намиращи се в къта по това време, но се оказа сложна задача. Изборът ми падаше върху почти целия дневен персонал…

Открих кутията със зашеметителя на дъното на сака. Черното плоско правоъгълниче, спокойно побиращо се в дланта, излъчваше блокиращи нервната система енергийни заряди, щом се допреше до нечие тяло. Можеше да се използва четири пъти, преди да се изтощи, не беше смъртоносно и отговаряше идеално на целите ми, тъй като не исках да убивам никого, а просто да го извадя от строя, ако се наложеше.

Стигнах градинката и хвърлих едно око към портала. Няколко Стражи продължаваха да се суетят край разбитото остъкление с автомати в ръце, а други разпитваха очевидци на стрелбата във фоайето.

Свих зад ъгъла към паркинга за реанимобили и летящи килими и се шмугнах през най-близкия от сервизните входове. В носа ме удари миризмата на мърша и си помислих, че колегите от съдебната медицина отново ще се вихрят с нечие разложено тяло в аутопсионните зали, до които слизаха стълбите вдясно от мен.

Самият аз продължих направо и по разклонението вляво излязох пред служебната баня на приземния етаж. Отключих шкафчето си, за да се преоблека в резервния работен екип, който държах там. Докато вадех сгънатите туника и панталон, нещо изтрака в краката ми. Наведох се и вдигнах ламинирана стандартна табелка с надпис ВЪНШЕН КОНСУЛТАНТ.

„Късметът обича смелите“, рекох си, докато я съзерцавах с усмивка. Използвах я в редките случаи, когато се налагаше да преглеждам пациенти от нашия контингент, попаднали поради някаква причина в друга болница, и кой знае как се беше запиляла тук. „Късметът обича смелите“, повторих си, докато я бодвах на джобчето над лявата ми гръд. Пасваше идеално на цялостната дегизировка.

Закрачих по коридора под стерилното осветление и изобразих отегчение върху лицето си — точно така щеше да се държи човек, когото досадни административни задължения са довели в чуждата клиника. Разминавах се с колеги и им кимвах надуто, а те веднага отвръщаха поглед, щом зърнеха нацупената ми физиономия. Дотук всичко вървеше по план. Не знаех обаче с какво ще се сблъскам в интензивния сектор.

Усетих, че опасенията ми са били оправдани, когато не забелязах патрулната двойка в коридора. От стаята на медицинските сестри се носеше тих весел брътвеж и привидно всичко беше наред, но инстинктите ми подсказваха друго.

Приближих се до бокса на Шели с нарастваща тревога и надникнах през остъклението. Въздъхнах облекчено — съпругата ми спеше, мониторите спокойно мигаха със зелените си електронни очи.

Продължих нататък към бокса на Дориан. Щорите на цялата клетка бяха спуснати. Напрежението ме стисна за гърлото, устата ми пресъхна и допрях език в зъбите си, за да изкарам малко слюнка.

Във въздуха, пропит с познатите аромати на болнично заведение, долових дискретна леко тръпчива миризма, източника на която не успях да определя. Бавно завъртях топката на бравата и натиснах с рамо, но вратата не помръдна.

Извадих връзката с ключовете си, за да намеря универсалния, с който можех да отворя всяка клетка в интензивния сектор, ако поради някаква причина се задействаше заключващият ѝ механизъм. Нямаше как да избегна щракването на блокиращото бутонче от другата страна, нито пък знаех какво ме очаква там, но трябваше да рискувам. Пъхнах ключа в цепнатината в средата на топката и бавно го завъртях наляво. Бутончето се освободи с тихо „цък“, но изнервеното ми съзнание регистрира звук като от взрив на граната. Задържах дъх и се ослушах за раздвижване от вътрешността на бокса. Не долових такова, стиснах зашеметителя с дясната си ръка, а с лявата завъртях топката на бравата. Вратата се отвори абсолютно безшумно. Прекрачих в помещението и първото нещо, което видях, бяха телата на двамата сержанти от патрула, завързани и облегнати в седнало положение до стената встрани от мен. В безсъзнание, дишащи тежко през ноздри заради напъханите парцали в устите им. До краката им се търкаляше пластмасово шишенце от спрей, боядисано в редуващи се черни и жълти ивици, все едно телце на оса. Точно тогава направих връзката с миризмата, която усетих в коридора — невропаралитичен аерозол с краткотрайно действие — виновникът за състоянието на патрулната двойка.