Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Погледнато чисто технически — отвърнах, — смъртта наистина ме целуна.

Тания натисна стартовия бутон на пневмобила и подкара колата.

— Помисли ли върху това, за което си говорихме преди?

— Водѝ ме при Рутгер — рекох и добавих, щом видях учудения ѝ поглед: — Не само вие можете да събирате две и две.

След близо двадесетминутно шофиране влязохме в тясна, обвита в зеленина уличка, която завърши сляпо пред гаражна врата до триетажна сграда. Сградата беше боядисана в сиво, архитектурно решена като отбранителна кула с вертикални и кръгли бойници. Двете крила на гаражната врата оформяха в средата ѝ релефна озъбена вълча глава с диаметър около метър и половина.

Тания слезе от пневмобила, доближи се до вратата и пъхна ръка в разтворената паст на главата. Сигурно задейства някакъв механизъм, защото миг по-късно крилата на вратата се плъзнаха встрани с механичен стон. Върколачката се върна в колата и я вкара в гаража, а крилата се затвориха зад нас като метални челюсти, щракнали пред апетитна хапка.

Озовахме се в просторно помещение, обляно в луминесцентна светлина, в дъното на което бяха паркирани няколко луксозни пневмобила и една четириместна летяща платформа. Тания ме преведе покрай нея и през тясна ниша в стената отдясно, частично закрита от подвижен нагънат като хармоника пластмасов параван, прекрачихме в друго помещение, наподобяващо музейна зала.

Прецених, че трябва да се намираме в приземния етаж на кулата. Подът беше застлан с квадрати от мрамор, оцветени в различни нюанси на сивото. Дървено стълбище към следващото ниво се издигаше до нишата, откъдето влязохме, а покрай останалите три стени бяха изправени витрини от метал и стъкло с всевъзможни хладни оръжия, подредени в тях.

Забелязах кремъчни ножове с костени дръжки, брадви, направени от камък, бронзови мечове с листовидна форма, саби, изработени от мед, железни гладиуси със стесняващи се към върха им остриета, дълги двуръчни мечове и най-различни по форма и размери каменни или метални върхове на стрели и копия.

— Главатарят Рутгер е страстен колекционер на оръжия от древността — обясни върколачката, — а експонатите му могат да засенчат всяка музейна сбирка на територията на Общността. Боя се обаче, че ще можеш да ги разгледаш по-обстойно някой друг път. И без това сме закъснели достатъчно, а той не обича да чака.

Започнахме да се изкачваме по стълбите, които заскърцаха като старчески стави.

Главатарят Рутгер ни очакваше на втория етаж, седнал в дървен трон. Над главата му в средата на облегалката се зъбеше майсторски резбована вълча глава, подобна на оная от гаражната врата, а подлакътниците на трона бяха оформени като ноктести лапи.

Държеше бокал в ръка и ни подкани с жест да седнем на двата стола, разположени срещу него.

Хвърлих бърз поглед около себе си. Върху каменните неизмазани стени висяха пъстри гоблени. Втъканите в тях метални нишки мътно проблясваха под светлината на оформените като факли електрически лампи, закрепени под гредите на тавана. Самото помещение беше пестеливо мебелирано. Освен столовете и трона между нас имаше и малка дървена масичка, също изящно резбована, върху която стояха пълна с вино кристална гарафа, инкрустирана със злато, и две чаши от същия материал.

Рутгер раздвижи ръката си, стиснала бокала, към Тания.

— Мила, обслужи госта ни и себе си. Забелязал съм, че нищо не подпомага хубавия разговор по-добре от глътка червено вино. А това вино наистина е първокласно. Както е казал древният мъдрец, аз съм доста лесен във вкусовете си — винаги се задоволявам с най-доброто, ха-ха.

После се обърна към мен. Воднисто-сините му очи сега имаха цвят на мокра сива вълча козина. И се смееха.

— Радвам се да се видим отново, доктор Кимерия. Искам да ви изкажа благодарността си за онова, което направихте за Дориан.

Поех чашата с вино от Тания и разквасих устни. Наистина беше превъзходно — тръпчиво като прощална целувка. Отбелязах го, а лицето на върколака пламна от удоволствие.

— Не смятам, че съм сторил кой знае какво, господин Рутгер — продължих. — Като човек, положил Хуманната клетва, мой дълг е да се боря за живота на всеки пациент.

Хубавото при Дориан беше, че куршумът не е нанесъл сериозни поражения на тъканите, а младият му организъм довърши останалото. Трябва да ви уверя, че оздравителният период върви чудесно и може би още утре ще се предприеме изваждането му от медикаментозната кома.