Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Беше мой ред да се засмея с цял глас. Определено нямаше как да вкарам цялото съдържание на сака, получен от Кара Танас, в музикантските джаджи, но си казах, че трябва да се радвам и на толкова.

— Господин Рутгер, страхотна работа! Успели сте да обмислите в най-малките подробности този уж набързо скалъпен план!

— Трябва да знаете, че именно младата дама — главатарят посочи Тания, мълчаливо слушаща разговора ни — роди великолепните идеи, които току-що споделих с вас!

Бръкнах с дясната ръка за омачкания пакет „Черен трол“ в джоба на туниката ми, изтръсках една цигара, почуках я в палеца на лявата, стиснала чашата с вино, и я запалих. Издухах облаче, което се разстла като ефирна паяжина около главата ми. Вдигнах чашата си и изрекох:

— Ами, тогава да претворим идеите в дела!

Петнадесет минути след полунощ таксито на Тания навлезе в централната градска част, известна на жителите на Кръстовище като „Булеварда на прекършените мечти“. Тук бяха разположени едни от най-лъскавите заведения в града, предлагащи всевъзможни развлечения и атракции срещу съответната цена. Обзе ме носталгия — наблизо се намираше и клубчето, в което за първи път видях да танцува моята Шели.

Отърсих се от болезнените спомени и се съсредоточих върху гледката на новия гладиаторски клуб, извисил се доста над останалите сгради. Имаше форма, наподобяваща обърнат пресечен конус — разширяваше се от основата към върха си, където завършваше с купол. Беше изграден от черна скала, а прозорците, избити на всички нива, бяха покрити от боядисани в червено стъкла, които имаха чисто естетическа роля, тъй като не биха могли да пропуснат слънчевите лъчи през деня.

Арката на южния му вход, към която се насочихме, беше обляна в мътна червеникава светлина. Тежката музика от тонколоните, монтирани над нея, около помпозните неонови букви, оформени като надписа от поканата, предоставена ми от Рутгер, сигурно се чуваше от километър. Знаех, че сградата има още три входа, съответстващи на всяка от останалите географски посоки, но в инструкциите, напечатани от вътрешната страна на поканата, изрично беше отбелязано, че трябва да вляза оттук.

Казах на Тания да спре малко по-встрани от върволицата возила, която се точеше към входа, така както би направил скромният бизнесмен Стефан Ришар. Хвърлих ѝ няколко полкреда, понеже имаше вероятност всеки новопристигнал да е обект на внимание.

Излязох от пневмобила и се отправих към шумната тълпа, напираща да влезе в „Кървав Стадион“, като придадох леко смутено изражение на лицето си. Исках хората около мен да си мислят, че се чувствам неловко и може би за първи път идвам на подобно светско събитие. Такива гости обикновено не задържат вниманието на околните върху себе си, а това беше в основата на по-нататъшните ми действия.

Бях облечен в строг сив костюм, черна риза със сива вратовръзка и кожени черни обувки. Имах дълга коса, тъмносива като цвета на костюма, гърбав нос, подобен на птичи клюн, и сиви контактни лещи, всичко това осигурено от вездесъщия комплект за експресна дегизировка, получен от Кукерите.

Най-сетне дойде и моят ред да дам поканата си. Хилав дребосък с болнав вид и кожа, бледа като извара, без съмнение вампир, я пое с грациозни тънки пръсти, обърна я, прочете името ми и започна да го търси в листовете хартия, хванати с пластмасова щипка (като ония, в които се държат банкноти) в другата му ръка. През това време две горили, приличащи на професионални касапи, се суетяха около мен — единият ме поотупа с тежките си длани, помислих си, че такова е усещането, когато ти разбиват камъни в бъбреците, а другият прекара металодетектор край тялото ми.

— Господин Ришар — изрече монотонно вампирът, след като ме откри в списъка си, — четвърто ниво, сектор номер тринадесет, асансьорът е по коридора вляво оттук. Приятно прекарване!

— Тринадесет — изхилих се нервно, — щастливото ми число! Няма начин да не си изкарам страхотно!

Онзи ме изгледа с безизразните си рибешки очи, след което насочи погледа си към следващите гости, сумтящи отзад — двойка мъже, облечени в еднакви черни костюми.

— Господа?

Заобиколих дребосъка, отместих тежката плюшена завеса, диплеща се зад него, и се озовах в широк коридор. Тръгнах наляво, както ме бяха упътили. Коридорът следваше заоблените външни форми на сградата. Доминираше, разбира се, червеното — стените бяха тапицирани с грапава материя в такъв цвят, червена светлина струеше и от гъсто наредените плафони по тавана високо над мен. От двете ми страни се заредиха рамкирани и остъклени чернобели фотографии, изобразяващи уголемени разтворени усти с показващи се остри зъби. Усещането беше злокобно.