Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Пресегнах се към чашата си с трепереща ръка. Надигнах я и гаврътнах остатъка от виното на един дъх. Моментално се почувствах малко по-добре, но тревожното усещане остана.

„Не може да е той!“, рекох си, докато се обръщах, за да привлека вниманието на някой от сервитьорите. „Просто няма начин!“

Представих си лицето, върху което липсваше и най-малкият намек за окосмяване, с бледожълтите люспи, татуирани по него, и кафявите шарки, изрисувани върху черепа отгоре и отзад, в имитация на окраската на кобра. Ако сметките ми бяха точни, Змиеликия към настоящия момент трябваше да е на около петдесет, възраст повече от преклонна за човек, упражняващ професията на гладиатор. Вътрешното усещане обаче, което много рядко ме беше лъгало през годините, ми казваше, че името на боеца, изписано върху програмата, не е съвпадение и тази нощ отново ще се сблъскам със стария си познат.

Сенките от миналото, рано или късно, падат върху настоящето, гласеше една мъдра мисъл. И докато поемах от сервитьора третата си чаша с вино за вечерта, нямаше как да не се съглася…

„Имало едно време“ , така започва всяка приказка, а настоящата не прави изключение, едно момче, което като хиляди други момчета се родило в големия студен град и започнало да расте на негостоприемната улица. Може би нямало да доживее до пълнолетие, точно като хиляди други момчета, но късметът му се усмихнал и то попаднало в полезрението на местен бандитски главатар. Нещо трепнало в суровото сърце на бандита, най-вероятно припознал в момчето себе си, взел го под крилото си, направил го свой Талисман и му осигурил най-добрия учител на света. Странно дребно човече, дошло от тайнствените земи на Изток, където хората били жълтолики и мъдри. Учителят в продължение на десет години калявал духа и тялото на момчето, ала не успял да го превърне в съзидателна личност. Вместо хармония и равновесие, то търсело хаос и разруха, вместо да развие смирение, най-важното качество на боеца, то натрупало твърде много гордост…

Такова момче бях през годините, прекарани при Григо в Полис Паралел. Харесвах живота си, макар и да не ме галеше с перце. Всеки ден носеше нови предизвикателства, но не се оплаквах.

Заниманията с господин Ренето уплътняваха светлата част от деня ми, а набезите с Кукерите, когато трябваше да наложим волята си над останалите бандитски шайки в града, обикновено се случваха в мрака на нощта. Човек би запитал оставало ли ми е време за сън и аз веднага ще му отговоря, че за младия трениран организъм дори няколко откраднати минути в денонощието се равняват на часове отмора. Вярно е, че в по-късни години се плаща данък за всичко, ала се отклоних от основната история.

Господин Ренето виждаше накъде отиват нещата. Не можех да не забележа болката в очите му, когато гордо му разказвах жестоките си подвизи. Газех в реки от кръв — пуках глави, чупех носове, размазвах лица, мачках ребра, трошах крайници, случваше се дори да отнема живот, въпреки че това винаги е ставало само след като Кукерите са издали смъртната присъда. С което съвсем не се оправдавам, разбира се. Такъв е бандитският живот, а аз бях завършен бандит до мозъка на костите си. Господин Ренето, въпреки безкрайното си търпение и вяра в доброто начало у човека, не успя да предотврати превръщането ми в безмилостен главорез.

И нямаше начин пътищата ни със Змиеликия да не се пресекат…

Вечерта, когато се случиха трагичните събития, се състоя среща на бандитските главатари от Полис Паралел. Вече съм забравил кой беше инициатор, но със сигурност съм запомнил мястото — наскоро открит луксозен ресторант, и повода — трябваше да се сложи край на поредната война за преразпределение на територии, след което да се узакони новото статукво.

Оставихме оръжията си на съхранение в огромния сейф във фоайето на ресторанта и влязохме в прохладната му утроба. Главатарите се усамотиха заедно със съветниците си, тъй като предстоеше да се уреждат доста формалности. Всички останали нападнаха масите, отрупани с ордьоври и питиета.

Не пих много въпросната вечер, ала бързо ме хвана. Бяхме изкарали ужасни последни две седмици, изгубихме няколко добри бойци и макар че успяхме да присъединим цял квартал, сега умората си казваше думата.

Поради тази причина паметта ми изневерява за някои дребни подробности, но мога да възстановя грубата последователност на събитията, довели до конфликта.

Със сигурност съм запомнил тишината и погледите. От тонколоните на ресторанта не звучеше музика, хората се наливаха мълчаливо и се изяждаха с очи. Напрежението витаеше още от самото начало и в това нямаше нищо чудно — на едно място се бяха събрали членове на групировки, постоянно враждуващи помежду си. А фактът, че главатарите се опитваха да си стиснат ръцете в стаичката отзад, по никакъв начин не успяваше да разведри взривоопасната обстановка.