Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Искам да го направим тук, сополанко! — каза татуираният. — Въпреки че може да бъде изтълкувано като неуважение към нашия домакин, който ни събра, за да постигнем мир, ще използвам отдалата ми се възможност и ще налея малко мозък в пилешката ти главица!

— Както кажеш! — процедих през стиснатите си зъби. — Дано и в боя те бива толкова, колкото в приказките! Чакам да определиш оръжието!

Змиеликия започна да се смее — истерично и фалшиво.

— Нима мислиш, че ми е необходимо оръжие, за да се справя със сополанко като теб, ха-ха?! Ела там — посочи широкото пространство при вратата на ресторанта, — но преди това си издухай носа, защото, когато обърша пода с него, не искам всичко да се олигави от сополите ти

Разбирах какво целѝ — опитваше се да ме изкара от равновесие и трябваше да отбележа, че се справя отлично. Последвах го, кипящ от гняв, въпреки знанието, че човек, който влиза в битка под влияние на гнева, вече е наполовина победен!

Змиеликия разкопча ризата си и остана гол до кръста. Жълтеникавите люспи, изрисувани по лицето и шията му, преливаха в по-големи сивкаво-кафеникави на цвят, плътно покриващи мускулестия му торс. На свой ред махнах от себе си кожения елек със звънчетата и подскочих няколко пъти във въздуха, за да раздвижа омекналото си от алкохола тяло.

— Готово ли е сукалчето? — отвратителната усмивка не слизаше от нашареното лице, сякаш залепена за него.

— Ела и провери, гущерче! — опитах се да прозвуча наперено, но онова, което видях в мрака на очите му, не предвещаваше нищо добро.

Под окуражителните викове на бандитите в ресторанта си разменихме първите опипващи удари.

— Какво става тук?! — изрева някой, стори ми се, че е Григо, но нямаше как да отклоня вниманието си от своя противник.

Явно някой му обясни случващото се, защото отново се възцари тишина, нарушавана само от накъсаното ни дишане.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че съм загазил сериозно. Срещу себе си имах майстор на бойното изкуство и въпреки дългите часове на усилени тренировки с господин Ренето, започнах да отнасям юмруци и ритници. Змиеликия си играеше с мен, танцуваше гъвкав и опасен, движенията му бяха мълниеносни. Скоро изплюх един зъб, а от носа ми швирна кръв. Задишах тежко, крайниците ми сякаш плуваха в гъсто желе. Вероятно и погълнатият алкохол имаше вина, но истинската причина беше, че вече се бях предал. Изпитах чувството, че излизам от телесната си обвивка и се наблюдавам отстрани. Видях как пореден ритник на Змиеликия попадна в главата ми, лицето ми се отметна назад и встрани, а дългата ми коса се развя като черно знаме на поражението сред облак от кървави пръски и пот. Изхвърча и още един зъб. Паднах на земята, опитах се да се надигна, но нов ритник прекърши ръката, на която се бях подпрял, като суха клонка. Ушите ми регистрираха хрущящия звук, но не изпитах кой знае каква болка, защото в същия миг изгубих съзнание…

Както ми разказаха по-късно, Змиеликия клекнал до мен и повдигнал главата ми, която увиснала във въздуха, все едно е на кукла от парцали, с намерението да ми прекърши врата. В момента, в който понечил да направи въртеливото движение с приплъзване на двете си длани, собствената му глава отхвръкнала назад, а тялото му се извило в дъга и се изпружило до моето, в резултат на страхотния ритник, който му нанесъл от въздуха господин Ренето.

Учителят ми се приземил като гимнастик, завършил съчетанието си и се взрял в разфокусираните очи на Змиеликия.

— Ангел платил свой дълг вече! — рекъл, но този път думите му не предизвикали смях у околните. — Ако ти неудовлетворен, аз готов поема негова вина!

Змиеликия успял само да помаха немощно с ръка в знак, че се отказва от претенциите си…

Опомних се върху неудобния си стол в новооткрития клуб, стиснал програмата за вечерта. По някакъв начин пръстите ми бяха успели да я измачкат. Съседът се беше обърнал към мен и говореше нещо, което в началото не схващах, но после разбрах, че става въпрос за СТЕРЕОАРФИСТИТЕ.

— Страхотни са, нали?! — най-накрая надвика истеричните крясъци на групата и вдигна чашата си, подканяйки ме да се чукнем.

— Да — смотолевих в отговор. Отпих от виното си, после отново се пренесох в миналото…

… Водна струя плисна в лицето ми и ме свести. Закашлях се, отворих очи, а във все още замъгленото ми съзнание нахлуха крещящи сигнали от натъртените и потрошени части на тялото ми. Човешкият скелет е съставен от двеста и шест кости, в оня момент имах чувството, че ме болят абсолютно всичките.