Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Вратата на асансьора се очерта като сива кръпка върху червената стена. В момента нямаше чакащи хора пред нея. Натиснах бутона за повикване и няколко секунди по-късно двете ѝ метални крила се раздалечиха с пневматично съскане. Обърнах се, но не долових движение на други гости, идващи насам. Пристъпих вътре, поставих показалеца си на кръгчето с цифрата четири, крилата се прилепиха и разтвориха буквално след броени секунди. Излязох от асансьорната клетка и силната музика ме блъсна в гърдите.

Четвърто ниво се оказа пръстен, намиращ се непосредствено под купола на клуба, доста по-широк от коридора на партера, през който влязох. Вътрешните му стени от дебело прозрачно стъкло извиваха и се сливаха без прекъсване с остъклението на останалите три нива, което създаваше усещането, че гледаме гигантски буркан, обърнат с дъното нагоре, отвън. Перпендикулярни стъклени прегради, издигнати на равни интервали една от друга, оформяха сепарета с неудобни, но модерни ниски маси и столове, изработени от стъкло и метал. Забелязах номера̀, гравирани с големи млечнобели цифри върху вътрешната стена на всяко от сепаретата.

„Секторите“, поправих се. „Сектор номер тринадесет“, беше казал дребосъкът със списъка и явно беше имал предвид именно един от тях.

Някои от гостите вече седяха, но повечето все още се движеха в пространството между секторите и външните стени на пръстена, пред които бяха разположени продълговати и леко вдлъбнати барплотове от черно дърво и кабинките за залагания. Всички бяха облечени в официални костюми или вечерни рокли в най-различни цветове. Тук-там сновяха сервитьори в бели фракове, а подносите в ръцете им бяха отрупани с всевъзможни вкусотии и чаши с напитки.

Спрях един, за да си взема чаша вино — тъмночервено, почти черно, с долавящ се аромат на някакъв екзотичен плод. Отклоних поканата на друг, който ми предложи да опитам мариновани пипала от горгона и продължих огледа си.

Между боядисаните в червено прозорци, над рафтовете с напитките по външните стени, бяха закачени големи плоски екрани, предаващи картина от кръглия подиум, издигнат в основата на „буркана“ на височината на първото ниво.

Беше съвършено бял и върху него щяха да се провеждат гладиаторските борби, но в момента там се вихреше петчленен музикален състав, носещ странното име СТЕРЕО-АРФИСТИТЕ, логото на което успях (с доста мъка) да разчета върху касата на барабаните. Музикантите бяха облечени в черни латексови дрехи, а лицата им, също боядисани в черно с малки бели кръгчета върху бузите, ми заприличаха на плочки от домино. Именно на тях се дължеше невъобразимият шум, който караше ушите ми да бучат и въпреки че в ежедневието си харесвах доста по-кротки мелодии, точно сега тази какофония отлично пасваше на вътрешното ми състояние.

Бях информиран, че в задната част на един от усилвателите им са скрити две оръжия — игломет четирийсет и петица и пистолет с конвенционални патрони. В крайна сметка изборът ми се спря само на тях, защото дори възможностите на върколашкия главатар имаха граници. Нямах представа как точно е заобиколил мерките за сигурност в клуба на Гришнак, но предполагах, че му е струвало доста пари. Или пък някой от СТЕРЕОАРФИСТИТЕ му дължеше наистина много голяма услуга. Защото също така знаех, че музикант от групата по някое време ще ме открие, за да ми предаде двата пистолета.

Изведнъж подиумът бавно се завъртя, по външната му обиколка се появи цепнатина, която постепенно се разшири и го раздели на две половини, сякаш ръка на великан отлепи една от друга две гигантски палачинки.

Музикантите невъзмутимо продължиха да изнасилват инструментите си, докато горната „палачинка“ се издигаше във въздуха върху четири масивни подемни устройства, приличащи на нагърчени мехове на акордеон. Накрая замръзна някъде на границата между третото и четвъртото ниво. От купола се спуснаха четири двойки дебели въжета, завършващи с удебелени кръгловати сегменти, които влязоха в съответните вдлъбнатини по краищата на издигнатата „палачинка“ и се прикрепиха към тях, най-вероятно чрез магнити. Подемните устройства се отделиха и започнаха да се прибират към земята, а сцената увисна във въздуха. Доста ефектно изпълнение, публиката избухна в аплодисменти. Музикантите не спираха да произвеждат шум.

Докато се случваше всичко това, долната „палачинка“ също се приплъзна нагоре и скоро се получи подиум, идентичен с първия преди разцепването му. Гладко полирана, съвършено бяла арена, по която много скоро щяха да потекат реки от кръв.