Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Със сетни усилия, благославяйки учението на господин Ренето, успях да нанеса саблен удар от лявата страна на врата му, в точката над горния край на ключицата, известна като „хижа на диханието“. Получи се твърде немощно изпълнение, ала достатъчно да го принуди да отслаби натиска си. Поех глътка скъпоценен въздух и мигновено атакувах с пронизваща длан ямката под адамовата му ябълка. Хауи подбели очи и започна да хъхри в усилието да напълни гърдите си с кислород. Успях да се измъкна изпод планината от сланина и се наведох над него. Опасявах се да не умре, но се убедих, че ударът не е бил фатален.

Вратата на бокса се разтвори и вътре влетя медицинска сестра, явно дочула шумотевицата от схватката. При вида на проснатите из стаята тела изпищя.

Приближих се към нея, без да се опитвам да я докосна, защото можех да влоша положението, и ѝ заговорих кротко, като на малко дете.

— Сестра, трябва незабавно да слезете до първия етаж, за да извикате стражите от портала. Опитаха се да убият пациента ви! Извършителят на покушението — посочих тялото на Хауи — е неутрализиран и поне петнайсетина минути ще полежи в това състояние. Разбирате ли ме, сестра?!

Младото момиче уплашено закима. Очите му все още се въртяха като полудели, но поне не продължи с истеричните писъци.

— Тръгвай, мила — подбутнах я леко към изхода на бокса. — Извикай патрулите и им обясни, че охраната в интензивния сектор трябва да се усили. През това време аз ще прегледам пациента.

Момичето излезе. Имах броени минути, преди на етажа да стане пренаселено.

Клекнах до огромното тяло на неуспелия Осквернител и опипах джобовете на престилката му. Търсех нещо конкретно, нещо, което знаех, че трябва да е там, ако логиката на събитията не ме беше подвела. Открих го в левия джоб при служебния му комуникатор — малък сребрист мобилен телефон с капаче — лукс, който Хауи трудно можеше да си позволи с лекарската заплата.

Отворих го, за да проверя паметта — както очаквах, имаше записан само един номер. Щракнах капачето и прибрах телефона в туниката си. Приближих се до леглото на Дориан. Проверих банките — разтворите продължаваха да текат с равномерна капка, всичко изглеждаше наред. Закачих обратно електродите по тялото му, включих мониторите, след което задействах алармената сигнализация.

Вдигнах зашеметителя от пода, излязох от бокса, като не пропуснах да прибера връзката с ключове от вратата и тръгнах по коридора с отегчения вид на изпълнил задълженията си външен консултант.

Измъкнах се през сервизния вход с работния екип върху мен, тъй като пресметнах, че едно забавяне при шкафчето би могло да ми изиграе лоша шега. Закрачих небрежно към шофьорите на реанимобили, които пушеха при рампата пред паркинга и поисках огънче. Благодарих и се отдалечих с уверена крачка.

Точно преди да стигна пряката, където беше паркирала Тания, извадих мобилния телефон на Хауи, открих записания номер и натиснах бутончето за набиране. След няколко сигнала свободно, тъкмо когато се канех да затворя, отсреща се чу изщракване и един студен глас каза:

— Хауърд, мазник такъв, след последното ти обаждане се разбрахме, че ще те търся аз! Толкова ли не можа да запомниш тези елементарни инструкции, дебело прасе?!

— Не е Хауърд — опитах се да докарам най-злокобната интонация и мисля, че успях, но онзи отсреща не се впечатли въобще. Дори прозвуча развеселен:

— С кого имам честта да разговарям?!

— Името ми е Ангел Китанов, познат и като Ачи от Паралел! Аз съм тоя, дето идва да изтръгне мъртвото ти сърце от гърдите, за да го изяде!

Отворих вратата на пневмобила и тежко се наместих на седалката до Тания. Усещах гърдите си понатъртени от схватката с Хауи, сигурно бе успял да ми пукне и ребро, но не беше нещо, с което да не мога да се справя. Шията ми също изпращаше болезнени сигнали при всяко преглъщане, ала и това не беше болка за умиране.

Върколачката ме изгледа видимо спокойна. Предполагах, че чакането я е изнервило, но самоконтролът ѝ беше забележителен.

— Успях! — казах, докато свалях дегизировката си. Предадох събитията, без да изпадам в подробности. Тания слушаше напрегнато, но в края на разказа ми дори си позволи лека усмивка. Насочи показалец към гърлото ми:

— Само не казвай, че си намерил време и да се целуваш, ха-ха!

Повдигнах глава към огледалото между нас. В основата на врата ми започваха да се оформят виолетово-синкави белези от душене, в които определено се долавяше някаква прилика с тези от еротичните ухапвания.