Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Никой не знаел откъде се е появил в Полис Паралел, нито защо, въпреки смъртоносните си умения, които можеха да му осигурят далеч по-богат господар, е избрал точно Григо, но още същата вечер господин Ренето получил работата.

Много пъти през време на уроците самият аз опитвах да науча нещичко от историята му, преди да акостира при Кукерите, ала инстинктивно усещах, че тези въпроси не са му приятни. Разбрах единствено, че е живял дълго време в земите на изток, където хората имат жълти лица и очи, тънки като иглени уши, всичко друго около него беше мистерия.

Господин Ренето, въпреки потресаващия си външен вид (който никой в бандата не смееше да коментира гласно, разбира се), се оказа неизчерпаем източник на знания в областта на граматиката, аритметиката, геометрията, астрономията, музиката, поезията, риториката, философията и латинския език. За десетте години, в които ежедневно се занимаваше с мен, успя да ме научи на всичко по-важно от тях и ми предаде тайните на своето Древно изкуство за поразяване на витални точки.

С неумолимо постоянство кали мускулите и мозъка ми и аз се оказах много добър в усвояването на различни знания, но както се видя впоследствие — не се оказах добър ученик.

Причината се коренеше в оня грях, стар като света, който е най-пагубен за човека и на който аз твърде рано се поддадох.

Грехът, наречен Гордост…

Успях да открадна няколко часа сън до три след обяд, когато след тихо почукване на вратата на спалното помещение се показа чорлава физиономия.

— Доктор Кимерия — рече провлечено санитарят Том, говорът му винаги беше такъв, — на регистратурата чака куриер с пратка за вас.

Надигнах се от леглото. Главата ми бучеше като на препил човек, а мислите ми се задвижиха с проскърцване като ръждясали зъбни колелца.

— Благодаря, Том! Предай му, че идвам след пет минути.

Плиснах вода на очите си, глътнах една таблетка за почистване на зъби, понеже нямаше време за класическия начин, облякох работния си екип и се запътих към фоайето на клиниката.

Куриерът, младеж на около осемнадесет, с добре поддържана раста-прическа и огромни слънчеви очила, които му придаваха вид на муха, се ухили, щом ме зърна.

Не беше трудно да се предположи, че е разнообразил работния си ден с весела билка, но не можех да го коря — самият аз понякога си позволявах това след тежка смяна. Леката дрога от години се продаваше легално на територията на Многополюсната Общност.

— Хе-е-ей, доок — не вярвах, че може да има говор, по-провлечен от тоя на санитаря Том, но съм се лъгал. — Тука подпиши и не му мисли, ха-ха! — протегна към мен лист, защипан върху пластмасова подложка, и автоматична писалка.

Парафирах със замах, а растаманът избута към мен кашон с размери половин на един метър.

— Уф, тежи таз’ пущина — изпъшка и пак се разсмя. — Нови докторски играчки, а?!

— Почти позна, благодаря — отвърнах. — И шофирай внимателно, приятелю!

Растаманът оформи кръг с палеца и показалеца на дясната си ръка в универсалния жест, означаващ „всичко е тип-топ“.

— Ня’а се плашиш, док, ситуацията е контролирана, ха-ха!

Не се сдържах и му подвикнах шеговито, докато се отдалечаваше с люлееща походка:

— Всеки трети, постъпил по спешност в нашата клиника, е смятал така…

Отворих пратката от Кара Танас в едно складово помещение, където преди време се държаха разни консумативи, но знаех, че вече не се използва. Нямаше как да сторя това в къта за отдих или в спалния отсек, без да шокирам колегите си. Да не говорим и за двойката сержанти, охраняващи ранения върколак в интензивния сектор, които можеха да зададат твърде неудобни въпроси.

Разкъсах картонения обков с нетърпението на дете, получило желан подарък за рождения си ден. Пред очите ми се разкри голям брезентов сак, от онези, които се използваха в армията. Дръпнах масивния черен цип и видях няколко метални кутии с различна големина. Всичко, което съдържаше списъкът ми, беше там, старателно подредено в тях. Имаше и малък пакет, увит в амбалажна хартия. Разопаковах го. Вътре открих бележка, надраскана с грозен получетлив почерк: „Късмет, братко!“, и пачка банкноти, в която преброих пет хиляди полкреда. Предположих, че е остатъкът от сумата, след като кукерите са сметнали цената на оръжията и са си хванали съответната комисионна. Или пък отстъпка, направена от Братството за блудния брат.

Настроението ми, почти оправено от веселия куриер, съвсем се вдигна.

Реших, ако оцелея след цялата патаклама, отново да се разходя до хотела на Кукерите и да пръсна парите за почерпка.