Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Не знам защо разигравах целия този театър. Можех кротко да поговоря с тях и да се представя, както си му е редът. С наглото си появяване определено бях провокирал конфликта, но усещах, че от гневните въглени на старата ми същност, дремали под пепелта на лустрото, започва да се вдига пушек и скоро ще блъвнат огнени езици.

Ачи от Паралел, Талисман и Дясна ръка на Григо щеше да постъпи точно така, както беше постъпил привидно учтивият и с вид на книжен плъх доктор Арчибалд Кимерия преди секунди.

Отпуснах се назад и се втренчих в студените очи на по-възрастния бандит. Започнах да извършвам последователност от жестове, които във всеки полис на територията на Общността членовете на Кукерите можеха да разпознаят. Едновременно с това продължих да говоря тихо, така че само двамата да ме чуват:

— По-възрастният брат трябва да обясни на младия ни приятел, че външният вид в Многополисната Общност е най-измамното нещо! Хладнокръвието, което запази по-възрастният брат, наистина е достойно за уважение и младият ни приятел трябва да се учи от него! След като изяснихме тези неща, мога ли да ви помоля да известите Кара Танас, че го търси член на бандата от Полис Паралел!

Приключих с визитацията в интензивния сектор към девет часа вечерта. В остъклените боксове ме посрещна обичайната спешна и планова патология — пациенти, претърпели операции по различни поводи — спукани апендикси, възпалени жлъчки, стомашни и дуоденални язви и прочие, трябваше да се наблюдават няколко дни, за да се убедим, че оздравителният период протича нормално и при полагането на последния шев върху кожата, не сме затворили инфекция или някакво друго усложнение в телата им. След този период ги привеждахме в обикновения стационар и ги изписвахме.

Двата най-тежки случая си оставаха върколакът Дориан, чието състояние според показанията на мониторите прогресивно се стабилизираше, и разбира се, моята любима самодива Шели, почти умъртвена от вампира, при която единственото ясно нещо беше, че нищо не е ясно. Лекувахме я симптоматично — вливахме плазма, фактори, подпомагащи функцията на кръвотворните органи и разтвори за парентерално хранене. Покривахме евентуалното развитие на възпалителен процес от раните ѝ чрез венозни инфузии на широкоспектърни антибиотични препарати.

Прилагахме и една иновационна програма с препарат, за който беше доказано, че потиска репликационната активност на някои вируси, чийто строеж беше сходен с този на V-вируса. Взимахме проби от кръвта ѝ през определени времеви интервали и ги пращахме във вирусологичната ни лаборатория, за да открием рано евентуалното носителство на болестотворния агент.

Бяхме направили всичко, каквото е по силите ни, точно както го пишеше в дебелите медицински буквари, оттук насетне изходът зависеше от организма на съпругата ми.

Седях в къта за отдих с цигара между пръстите. Фонтанът на скулптора Тирон кротко бълбукаше, но нямаше спокойствие в мислите ми.

Прехвърлях събитията в ресторанта.

След като свърших с представянето, по-възрастният кукер просто кимна на младока, който продължаваше да разтрива изтръпналата си ръка и му нареди:

— Отиди да извикаш шефа!

— Ама той спи… — опита се да протестира мургавелкото, но партньорът му го сряза:

— Изприпкай до третия етаж и го събудѝ! Аз поемам отговорността!

Младокът стана, малките звънчета по дрехите му го съпроводиха с нервен напев. Прочетох обида и злоба в погледа му. Определено си бях създал враг в негово лице. И определено не ми пукаше. Ачи от Паралел винаги се беше движил от житейската максима, че истинският мъж се познава не по броя на приятелите, а по броя на враговете си.

— Не трябваше да го унижаваш така! — очите на по-стария кукер продължаваха да излъчват хлад. — Коста е свестен хлапак! Вече има два трупа на сметка. Вярно, кибритлия момче е, но и ти се прояви като нагъл тип. Можех да те застрелям, патлакът ми беше под масата.

Извади лявата си ръка с масивен револвер в нея, завъртя го пред погледа ми и го сложи на стола до маската си.

— И защо не го направи? — попитах.

— Да кажем, че инстинктивно познах брата в теб!

— Извинявай — казах, — държах се като абсолютен кретен!

Усетих, че съм искрен и наистина ме е срам от действията ми. С какво бях по-различен от арогантния хлапак Коста, а и той все пак защитаваше територията си. Вътрешно дори се подсмихнах — старият корав кукер Ачи от Паралел никога не молеше за прошка, ето че току-що милият и лустросан доктор Кимерия беше удържал малка победа на невидимия фронт.