Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Мой човек! Ха-ха-ха! Ще го убия тоя зъболекар, ха-ха-ха!

По-късно, вече взел ме под крилото си, ми призна, че гневният поглед и уродливият външен вид не са нищо повече от средства за манипулиране на околните:

— Кривя се като маймуна, мой малък приятелю, защото хората очакват това! Умишлено загрозявам прекрасното си, ха-ха, лице, защото то трябва да плаши хората! Хората няма да си го признаят без бой, но искат да бъдат уплашени! Хората са влюбени във всичко, което всява страх — страхът е най-силният наркотик! Хората са предсказуеми и ако успееш да прочетеш какво пише под черепните им кутии, ще станеш богат, много богат!

— Как е името ти, мой малък приятелю? — попита, след като пристъпът на смях отмина.

Появи се сервитьор, за да разчисти бъркотията между нас.

— Ангел — отвърнах. — Ангел Китанов…

Сцената се завъртя в главата ми, докато слизах от пневмобила на улицата пред спретнатата малка триетажна сграда. Беше именувана лаконично ХОТЕЛ с червени пластмасови букви, монтирани върху пречките на терасата на втория етаж. Червена стрелка, изработена от същия материал, сочеше към тесен тунел, през който най-вероятно се излизаше във вътрешен двор и се стигаше до рецепцията на хотела. Дискретността на любителите на плът беше гарантирана. Погледнах часовника си, оставаха осемдесет минути до началото на нощното ми дежурство.

Насочих се към вратата на ресторанта, разположена вляво от тунела, и я отворих. Помещението беше тясно — с десетина маси, две — вдясно от входа, ориентирани успоредно на влизащия, а останалите — в разширението наляво. Сред тях се движеше мършава сервитьорка в черна пола и бяла риза, бледа като привидение, и взимаше поръчки от рехаво насядалите клиенти. Косата ѝ — руса на цвят, беше прибрана в кок, а във виолетовите кръгове под очите ѝ, с големината на чинийки за чай, докторското ми око безпогрешно разпозна изтощения вид на пристрастения към наркотиците човек. Можеше да се предположи, че в свободното от смените в ресторанта време, жената заработва и допълнително, като продава плътта си в хотелските стаи отгоре. Барът се падаше точно срещу мен. Зад него беше застанал мъж в униформената за заведението бяла риза, с лице на хлебарка, и се правеше, че бърше някаква чаша с неутрална разсеяност, но всъщност започна да ме изучава още в момента, щом натиснах дръжката отвън. Мислеше си, че не го забелязвам — и той като таксиметровия шофьор се подлъга от вида ми на писарушка.

Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и ме прониза хлад, но аспирацията никаква я нямаше — във въздуха се носеше застояла миризма на тютюн и халюциногенни билки и се смесваше с пържените аромати от кухненския бокс, нахлуващи през полуотворената врата вляво от бара.

Веднага забелязах кукерите — двама, седнали на една от по-вътрешните маси, с лица към входната врата. Огледаха ме от горе до долу, с привидно отегчение и без да се крият като дребосъка, бършещ чашата. Бяха подпрели уродливите си маски на облегалките на столовете до тях, бръснатите им татуирани черепи лъщяха, сякаш покрити с растителна мазнина. Запътих се натам, в движение дръпнах свободен стол от съседна маса, сместих го между двата с маските и тежко седнах.

По-дребният и по-мургав кукер, около двадесетгодишен, се прозя, без да си направи труда да сложи длан пред устата си. Лъснаха жълти зъби като ребрата на стар чугунен радиатор.

— Обърка масата, чичка!

Извадих на показ една от най-неприятните си усмивки:

— Келешче, не се познаваме, но ще приема, че ми говориш на ти, защото искаш максимално бързо да разчупим леда!

Мургавелкото се опули, в началото дори не успя да осмисли това, което му казах, но постепенно започна да схваща и червени петна избиха по бузите му. Явно не беше свикнал да му говорят така. Другият кукер, значително по-едър и малко по-възрастен на външен вид, продължи да ме изучава с очи, студени като сиви речни камъчета.

— Как ме нарече?! — гласът на първия звучеше един тон по-високо отпреди малко и притреперваше леко. Не можеше да му се отрече — бързо палеше.

Продължих да се усмихвам:

— Кое в думата Келешче не разбра?! Младок с жълто около устата, който разговаря непочтително с по-възрастните от него люде или младок с жълто около устата, на който същите тези по-възрастни люде ще наритат задника всеки момент?!

Младият кукер рязко се изправи, звънчетата по кожения му елек и колана издрънчаха. Опита се да прекатури масата, но аз се приведох напред, подпрях я с тяло и натиснах една точка в опънатата му жилеста предлакетница, за да създам доста неприятни усещания по хода на цялата му ръка и гръдната половина от същата страна. Лицето му видимо се издължи от гримасата на страдание, краката му се подгънаха и го върнаха на стола му. Хората по съседните маси продължиха спокойно да хапват и пийват — едва ли бяха разбрали, че нещо се случва, толкова бързо стана всичко. Вторият бандит също не помръдна през кратките мигове на разигралата се сценка, очите му си останаха все така безизразни и студени. Помислих си, че е пълна противоположност на партньора си — пресметлив и хладнокръвен, и определено по-опасният от двойката.