Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

Кланицата беше ориентирана странично спрямо мястото, където се намирахме в момента — не много висока, около пететажна монолитна сграда, но с дължина, губеща се в далечината и под оскъдната светлина, процеждаща се от малките прозорчета, разположени на равни интервали на нивото на последния етаж, усетих, че площта ѝ е доста голяма. Чуваше се свистенето и боботенето на техниката вътре, ала глухо и сякаш разтварящо се във влудяващото тракане на огромните вентилационни перки, монтирани по протежението на стената отвън.

Монотонният шум ме притесняваше — притъпяваше слуха — може би най-важното сетиво на нощния диверсант, но както отбеляза Тания, вампирите едва ли очакваха такава бърза ответна реакция, ако изобщо очакваха някаква реакция, което означаваше, че охранителните им мерки щяха да са рутинни.

Направих ѝ жест с ръка и приведени, започнахме обхода си.

Всички осветени бунгала, в които надникнахме, се оказаха със стандартно обзавеждане от наредени едно до друго двуетажни легла-вишки и ниски дървени шкафчета между тях. Обстановката много наподобяваше тази в казарма, но мъжете, лежащи по креватите с димящи цигари, хвърлящи зарове в тесните пространства между вишките или играещи карти в карета около шкафчетата, нямаха стегнатия вид на професионалните войници. Гъстите бради на някои от тях и косите им с различна дължина, оформени в най-разнообразни прически, ясно говореха, че това са просто работници от кланицата, отдъхващи между смените. В тъмните помещения, където не пропуснахме да погледнем, различихме силуетите на спящи хора.

Никъде извън бунгалата нямаше движение. Мислено благодарих на адската дневна жега, превърнала се в задушна нощ, държаща вратите навсякъде плътно затворени, за да не се губи хладният комфорт, създаван от климатиците, с които бяха снабдени всички постройки в комплекса.

Не можеше да се отрече — Гай Гришнак, при все че беше най-гадният кръволок в Кръстовище, се грижеше добре за човешкия си ресурс.

— Така няма да стане! — прошепна ми Тания. — Твърде много миризми се преплитат и объркват човешката ми същност! Подозирах, че може да възникне подобен проблем… Не се плаши от това, което ще видиш след малко, просто ми поднеси дрехата на жена ти, за да я подуша!

Чу се пукот, сякаш непредпазлив крак настъпи съчка. За миг цялото тяло на Тания беше обвито в слаба синкава светлина, контурите му се размиха и затрептяха, коженият ремък с игломета върху гърба ѝ заскърца, като че го обтегнаха. Гърбът ѝ се изви в дъга — процесът на трансформация сигурно беше доста болезнен, защото от гърлото ѝ се откъсна глух стон, който бързо премина в хрипкаво ръмжене, когато промяната обхвана тъканите на ларинкса ѝ. Лицето ѝ се удължи и заприлича на муцуната на чакал, очите блеснаха с рубинена светлина. Нокти като метални шипове със скърцане си прорязаха път навън от ръцете и краката ѝ.

Светлината изчезна също толкова внезапно, както се появи, а съществото, в което се превърна Тания, пристъпи към мен. В уродливия му вид и в начина му на придвижване улових нещо от ония деца на гората — сатирите, илюстрации на които бях виждал в историческите книги и които през вековете нашата така наречена „цивилизация“ не беше успяла да покори, а ги изтреби и затвори жалките им останки в лагери, твърде милостиво наречени резервати.

Поднесох смачканото потниче на Шели към чакалоподобното лице. Тания, продължавах да я наричам с това име, заби нос в него и през тънката материя дланта ми усети изгарящ дъх.

С тихо ръмжене върколачката най-накрая се отдели от дрехата, рязко изви глава по посока на кланицата и направи въртеливо движение с ноктестата си лапа.

Разбрах жеста — трябваше да заобиколим централната сграда и да огледаме постройките от другата ѝ страна.

В жилищния комплекс на работниците, където се намирахме в момента, нямаше и следа от Шели.

Изгубих представа за времето в пълзенето покрай безкрайната сякаш стена. Шумът от вентилаторните перки ме побъркваше, а не ми се мислеше какво ѝ е на Тания с нейните в пъти по-чувствителни сетива.

Бях чел за някакво древно мъчение, при което поставяли челото на човек под равномерно падащи водни капки, твърдеше се, че това докарвало жертвите до лудост. Влачех лакти и колене зад върколачката и постепенно започнах да придобивам усещането, че върху главата ми се изливат тонове вода — цял бучащ водопад.

Вече едва сдържах крясъка си, когато заветният ъгъл се показа. Шумът значително намаля, щом прекосихме късата задна страна на кланицата и пред очите ни се разкри почти огледална картина на комплекса от сгради, който бяхме оставили зад гърба си.