Димитър Цолов - Клиника в средата на нощта

— Нищо работа! — отвърнах.

Снишихме се и минахме от другата страна на пътя. Озовахме се на поле, представляващо неподдържан хаос от редуващи се напукани бетонни островчета и нисък бодлив храсталак, а това превърна придвижването ни чрез пълзене в неповторимо удоволствие. Успях да обърна нокътя на десния си показалец и в дланите ми се забиха поне милион трънчета. Върколачката се плъзгаше пред мен, изящна като сребърно острие.

След цяла вечност, както ми се стори, се добрахме до оградата на кланицата. Дишах като развален пневмобил. Тания скокна без видимо усилие, набра се на ръце и меко се прехвърли оттатък. Опитах се да повторя изпълнението ѝ — подскокът и хващането се получиха криво-ляво, но докато се набирах, задрапах немощно с крака и най-накрая с доста усилия успях да се преметна през оградата.

В далечината съзрях комплекс от сгради, ориентирани радиално около една със значително по-големи размери.

— В нея са монтирани поточните линии с изсмукващите устройства — поясни Тания. Работниците я наричат „Пиявицата“. Животните — птици, овце, рогат добитък, всичко, каквото се сетиш, без свине — от тях неживите се гнусят — се карат там от фермите на Гришнак и се разпределят в съответния сепариран поток с кабинките за гилотиниране, вендузерите и…

Върколачката спря, явно усети, че тази информация е съвсем ненужна, а можеше и допълнително да ме разстрои.

— Съмнявам се, че са отвели жена ти в „Пиявицата“, Док. Твърде много очи, твърде много неудобни въпроси. Предполагам, че са в някоя от околните сгради — сервизно помещение, склад или нещо подобно. Инстинктът ми подсказва, че там някъде има монтирано устройство за изсмукване на кръв, предназначено за хора… съжалявам…

Изскърцах със зъби:

— Да вървим и да намерим Шели!

Човек, роден на улицата като мен, познава насилието от първа ръка.

Полис Централ, Полис Паралел, Полис Кръстовище, толкова много Полиси — различни имена, различен брой население, различно географско разположение — близост на планина, на малък или на по-голям водоем… различие във всичко, но в действителност — една и съща реалност.

Под маската на привидно благополучие на обществото-консуматор, във всяко кътче на Многополюсната Общност процъфтяваше страховита престъпност. Големи бандитски организации, всевъзможни по-малки фракции на върколаци, вампири и хора, които по нищо не се различаваха от дивите зверове, постоянно враждуваха за преразпределение на територии на пазара за плът, кръв, наркотици, оръжие и всяко безумие, което можеше да се превърне в пари…

Станах член на Кукерите от Паралел още на единадесет. За сирак като мен, израснал по приюти, това беше единственият разумен избор. Влизаш в бандитската организация, която се превръща в твое семейство, храни те, защитава те и ти ѝ се отблагодаряваш, като работиш за нея.

На единадесет извърших и първото си убийство. После, до двадесет и втората си година, още доста пъти отнемах животи, но именно първото убийство изигра решаваща роля за по-нататъшната ми съдба и споменът за него никога не се изличи.

С Павел, също сирак, бяхме двойка момчета за всичко, прикрепени към един търговец на оръжие и събирач на залози — Антим, доста надолу в йерархията на Кукерите. Такава е логиката във всяка бандитска общност — почваш от най-ниското стъпало — момче за всичко и изкачваш стълбичките една по една. Трябваше да си надарен с невероятни способности или пък да имаш невероятен късмет, за да прескочиш няколко наведнъж, но както се оказа малко по-късно, за една нощ аз успях да се издигна буквално във висините. И до ден-днешен не мога да си отговоря благодарение на късмет или на вродена заложба стана всичко, но от разстоянието на изминалите години, все повече се убеждавам, че тогава се получи уникална комбинация и от двете.

Изпълнявахме дребни поръчки за Антим — най-често разнасяхме пакети с незначителни суми от едно място до друго, в редки моменти се случваше да доставим някой евтин патлак на даден човек и тогава нямаше по-щастливи хлапаци от нас в цялата Вселена. Редувахме се кой да носи патлака при всяка такава поръчка — с Павел бяхме повече от братя и смятахме, че това е най-честно.

Въпросната вечер иглометът, нисък клас, само с шест „скилидки“, както жаргонно наричахме мунициите, за които вече споменах, се падна на мен. Пъхнах го в късите си гащета отпред и издутината под ризата, която бях извадил навън, ме караше да се чувствам горд, докато крачех по нощната улица. Имах усещането, че всички — мижавият дилър на дрога с вид на гризач, който трескаво се оглеждаше една пряка по-нагоре, проститутките, обути във високи разноцветни латексови ботуши и къси поли, сновящи по двата тротоара и подвикващи на минаващите пневмобили и летящи килими, дюкянджиите, извадили стоките си на открити сергии пред магазинчетата си, всички знаеха неоспоримия факт, че съм въоръжен и опасен. Павел, разбираемо, беше провесил нос до мен, по същия начин, както го правех и аз, когато беше негов ред да носи оръжието. Надут като паун, си фантазирах, че Антим, застанал пред пункта за залагания, откъдето въртеше дребния си бизнес и от който преди минута бях излязъл с игломета, ме наблюдава, докато пуши халюциногенната си пура и си мисли какъв късмет е извадил да има такъв корав тип в редиците си.