Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Хаерн стисна юмруци.

— Така ли служиш на Ашур: като злоупотребяваш с оказаното ти доверие и заобикаляш моралните му повели?

— Нима ти си по-добър? Познавам те. Чух какво се говори за теб. Ти си притискал велдаренските крадци. Убивал си, за да предотвратиш убийства. Има ли кръв по моите ръце? Чии животи съм отнел? Виждам в очите ти, че си готов да ми прережеш гърлото.

Младият мъж наистина изпитваше подобно желание, но въпреки това поклати глава.

— Градът заслужава нещо по-добро от теб.

Нол се засмя горчиво.

— В това сме на едно мнение.

Хаерн се отправи към изхода, където се обърна.

— Инграм даде ли ти обещаните земи?

Нол поклати глава и бавно се изправи.

— Не. Ами ти? Ти донесе ли мир на Велдарен? Или нощите му все още са изпъстрени със смърт?

Искаше му се да има готов отговор, хубав отговор. Наместо това Хаерн си помисли за мъртвото дете, което бе отнесъл при гробаря.

— Не. Невинните все още умират.

Свещеникът посочи към празния храм.

— Ние не сме хора, на които се пада да спят спокойно. Бих искал да променя миналото и да ми простиш момента на гордост. Дори и ако преизградях тези стени от най-скъп мрамор и обвиех тавана с коприна, това нямаше да промени нищожността ми. Никаква конструкция не би могла да промени това.

— Тогава защо продължаваш да проповядваш?

— Защото пак има шанс, че ще спася макар и един живот. Това е всичко, което има значение. А и няма кой друг да ме замести.

Хаерн положи ръка върху вратата, притискан от тишината в светилището.

— Поне това мога да разбера — рече той и излезе. Посещението не бе му донесло облекчение.

Стражителя се обърна на юг и застина, доловил миризмата на дим. Със стиснати юмруци той се вгледа в отдръпващите се от кейовете кораби. Само няколко съда все още стояха закотвени, но те горяха.

— Сега пък какво става? — промълви той и се затича. В нормални обстоятелства гражданите щяха да се стичат към пристанището, за да гасят пожара, само че сега те далеч не бяха нормални. Покрай бунтовете, обесванията и сраженията между наемници и търговци, местните жители се бяха изпокрили по домовете си.

Край последния закотвен кораб стояха неколцина подпалвачи, които хвърляха факли и разпръскваха кофи светилно масло.

Трополящ по дъските на кея, Хаерн изтегли мечовете си. Символът, изрязан върху корпуса на съда, оказваше принадлежността му към семейство Кинън. Изглежда Търговските лордове най-сетне отвръщаха.

Само един от подпалвачите успя да извика уплашено — останалите бяха твърде заети. Хаерн прониза стомаха му, извъртя острието и рязко го издърпа, за да се нахвърли върху оставащите трима. Двама от тях рухнаха веднага, още преди да са осъзнали случващото се. Стражителя умишлено не уби третия: гол до кръста смугъл моряк, който измъкна широк нож. Оръжието му бе хубаво; за съжаление стопанинът му не умееше да си служи с него.

Хаерн избегна тромавите му удари и поряза китката му в обезоръжаване. Два ритника в лицето накара моряка да започне да се олюлява, а замах през глезена го повали на земята. Стражителя притисна мечовете си към гърлото на поваления.

— Какво става? — попита той, доближил лице.

— Нищо няма да ти кажа.

Мечовете се оказаха притиснати по-силно.

— В такъв случай ще умреш като приятелите си. Защо корабите се оттеглиха? Възнамеряват да си играят на нашественици?

Макар да изпитваше видима болка, морякът се изсмя.

— Нашественици? Нищо не си разбрал, уроде. Не ние ще се сражаваме тази нощ. Ние просто се оттегляме.

Хаерн се надигна, но не отдръпна остриета. Отвратително предчувствие започваше да го вцепенява. И макар да бе сигурен, той все пак отправи питането.

— Защо се оттегляте? Кой ще нападне града?

Морякът изплю кръв, изгледа го остро и отговори.

С вида си Гревен успя да сепне Алиса. Елфът изглеждаше объркан и страшно припрян.

— Станало ли е нещо? — попита тя, приседнала върху леглото.

— Не — отвърна посланикът. Но бе очевидно, че лъже. — Нищо.

— Тогава защо това нищо те притеснява? — попита безликата. Тя бе започнала да се разтяга в средата на стаята, защото бездействието я влудяваше. Елфът се отправи към една от лавиците и започна да тършува.

— Търговците сториха нещо интересно. Трябва да се опитам да отвърна на новите обстоятелства. Те пуснаха корабите си в открито море и опожариха онези, принадлежащи на семейство Кинън.

— Какво означава това? — попита лейди Гемкрофт.

— Не зная. Това възнамерявам да открия. Моля ви, останете тук тази нощ. Имам предчувствие, че тя ще бъде опасна за всички. — Той се огледа. — Къде е Стражителя?