Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Все по-често ми се присънва този сън.

Отначало в него няма нищо страшно, всъщност абсолютно нищо няма. Виеща се на кълба сива мъгла. Само някъде отпред — далечно, почти незабележимо пламъче, бяла искрица в мъглата. Аз вървя — вървя към светлината, но мъглата изведнъж започва да оредява.

Колко странно — когато мракът изчезне, преставаш да виждаш светлината!

Замирам, опитвам се да запомня посоката, да я задържа в паметта си. Но вече няма защо да го правя. Пред мен изниква мостът. Тънък, като струна, опъната над пропастта. Прекосявал съм такива мостове. Неведнъж. Но сега е доста по-трудно. Трябва да премина между две израстващи от мъглата стени. Лявата е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Нишката е помежду им.

Тръгвам.

Върху лявата стена личат безброй отпечатъци от длани. Понякога са просто отпечатъци с късчета кожа и плът, обрасли със скреж. Понякога от леда стърчат и парчета замръзнали кости с остатъци от дрипи. А понякога се срещат разпнати върху леда фигури, покрити със снежни струпеи.

С дясната стена нещата са по-прости. Изпепелява те моментално и докрай. Може би затова я избират по-рядко.

Вървя.

Нишката под краката ми вибрира. Може би я пърли огън. Или я облъхва студ. А може би някой върви пред мен или ме следва.

Трябва да стигна отвъд. На всяка цена.

Само че всеки път сънят завършва еднакво.

Нишката трепва. Може и аз да съм я разлюлял прекалено силно, знам ли…

Като падащ въжеиграч разпервам ръце в опит да запазя равновесие и се вкопчвам: в лявата стена от син лед и в дясната — от аленочервен огън…

Отдавна не бях закъснявал за работа!

Кисна насред яко задръстване, проточило се през половин квартал. До мен е спряла дълга, тромава кола, май линкълн последен модел. Стъклата са свалени, мрачният шофьор ме поглежда накриво, сякаш точно моят мотор е виновен за всичкото безобразие.

— Да ти се намира огънче? — пита накрая той. Сигурно просто скучае. Не е за вярване, че в това разкошно вишнево на цвят чудовище няма запалка. Там като нищо ще се побере и газова печка с грил…

Мълчаливо подавам запалката. Обсипаната с пръстени ръка се протяга към пламъка, луксозната тънка цигара с невероятно дълъг филтър припламва. Какво ли би казал дядо Фройд за влечението към големите коли и дългите цигари? А… да си гледа работата! При нас би се чалнал, и то за нула време.

— Кво става? — интересува се шофьорът.

Лимузината е прекалено плоска, човекът няма видимост. Отговарям му:

— Преминава колона. Камиони.

Някой друг би реагирал съвсем заслужено с яд на тази ми реплика. Да пускат камиони в центъра, а-ма-ха! И то в руския квартал, в утринния час пик по московско време!

— Какво пък, случва се — с лекота се примирява шофьорът. — Щом трябва.

Значи предполагаемият линкълн не е само камуфлаж. Притежателят му за никъде не бърза и едно задръстване от пет-десет минути не е повод за възмущение.

А за мен е повод! И то какъв!

Закъснението от пет минути може да остане незабелязано. Десетте минути се вписват в досието. За четвърт час — удържане на половината надница.

А аз закъснявам вече с цели четири минути!

Цялото платно е задръстено, но стандартният мотор не е поръчкова кола. А якето ми в убит стомананеносив цвят, сивите ми дънки, лицето под огледалния шлем… да, разбира се, нито външността ми е фрапантна и набиваща се на очи, нито съм изтупан с дрехи от кутюр, обаче…

Незабележимостта си има своите предимства.

Натискам газта, двигателят изревава. Собственикът на линкълна ме поглежда с най-жив интерес, пита:

— Какво, да не си решил да…

Не го доизслушвам.

Оставяйки върху асфалта следа от обгорял каучук, хондата префучава между колите.

— Давай! — изкрещяват подире ми.

Това да гледаш как някой друг върши дивотии си остава вечно безплатно удоволствие.

Заприщилите движението камиони лениво се точат по пресечната улица. Обикновени камази, но с надпис „2Т“ на платнищата. Ясно, някоя яка фирма се е сдобила със спешна поръчка и предпочита да се изръси за извънреден трафик, наместо да плаща неустойка за забавяне на доставката. Разстоянието между камионите е метър и половина, движат се равномерно, един след друг…