Сергей Лукяненко: Фалшивите огледала

Стъжва ми се.

Що не взема да се откажа от поръчката… нека сами си влачат измисления роял в измислената вила. Но в Дийптаун е фрашкано с безработни, така че укротявам топката.

— Господине!

По стъпалата от верандата слиза някаква девойка. Игриво полюшва бедра и се усмихва. Облечена е колкото да не е без хич, външността й е моделирана в стил „манга“ — прекалено големи очи, момичешка фигура с тийнейджърски пропорции.

— Господине, вие хамалин ли сте?

— Да, госпожо — отвръщам мрачно аз.

— Дошли сте да носите рояла?

„Да носите“… Умница.

— Да.

— Знаете ли, ама те не го докараха… — в гласа й липсва тъга. — Казаха, че имали много поръчки. Ще можете ли да дойдете утре?

— Подайте заявка, госпожо. Все някой ще дойде. Пък аз…

— Извинете, извинете, моля ви! — Девойката е изтъкана от чар. — Толкова ми е неудобно! Всичко е заради мъжа ми, вечно е зает, той е виновен… Но ме помоли да ви платя за притеснението!

Мълчаливо подавам заявката.

Девойката се подписва, без да я погледне и плаща пълната стойност на услугите за товаренето и разтоварването. Замисля се с намръщено челце. После ми подава още една банкнота.

— Благодаря — казвам аз и прибирам бакшиша в специалното джобче за целта, с което предвидливо е снабдено работното облекло. След миг вътре няма никой. Половината от бакшиша е отишла в сметката на компанията, а другата половина — в собствената ми сметка. Както си му е редът в сериозните фирми средна ръка.

— Може би ще пиете едно кафе? — погледът й е умерено заинтригуван, умерено скромен.

Поглеждам часовника си. Въздъхвам.

— Не знам… Толкова поръчки имам днес, че…

— Знаете ли, трябва да преместя и трикрилното огледало в спалнята! — сеща се девойката. — Няма ли да ми помогнете? Веднага ще оформим нова поръчка.

Ясна ми е.

Неопитна търсачка на приключения. А мъжът й, изглежда, е умен човек.

Както и аз.

— Вие пожелавате — ние изпълняваме — позволявам си малка двусмисленост.

Преместването на трикрилното огледало ми отнема не повече време от попълването на формуляра на поръчката. После пием кафе с ликьор. Усмихвам се, развръзката ми е крайно интересна. Куклата мига с големите си очи, лека-полека се намества все по-близо до мен. Накрая се озовава в скута ми и ние дълго и с удоволствие се целуваме. Внимателно наблюдавам придвижването на палавата й ръчичка.

— А… а? — произнася девойката. Гласът й вече потреперва, но възбудата се е смесила с недоумение. Очите й стават все по-кръгли, като удрят в земята даже стандартите на японските комикси. Уви, тая няма да я бъде… 2 2 Всъщност е „Уви, хентай няма да има…“. Хентай — порнографски поджанр в анимето. На практика целият текст е пълен с печатни (и тук-таме преводачески) грешки, затова тук повечето от тях са поправени „тихомълком“, без забележки под линия. Бел.Mandor.

— Госпожо, та аз съм служител в сериозна фирма — обяснявам. — Това тяло е само за физически труд. Не е пригодено за развлечения. Нима не знаехте?

— Мръсник!

За смях си е, но аз седя с каменно лице. Ставам от дивана, като махам домакинята от скута си и закопчавам работното облекло.

— Госпожо, ако не сте доволна от поведението ми, обърнете се към шефовете за рекламация. И аз съм на мнение, че имам нужда от малки подобрения…

— Махай се оттук, говедо!

Изобщо не се засягам. Смешно ми е. А след като изляза от къщата и яхна мотопеда мога да си позволя дори да се разкикотя.

Тази органична функция е разрешена на „дружелюбния работник“.

Но аз не се засмивам.

В Дийптаун е вечер. Веднага след като приключих с работата, настъпи вечерта — и това ми харесва. Но например за оня несретник с дипломатическото куфарче, дето бърза по улицата, сега, разбира се, е ранно утро. А за някои купонджии никога не свършва шумната и празнична нощ.

Нека. Не ми е мъчно.

В офиса на „HLD“ на работа застъпва втората смяна. Над съседното шкафче свети червена лампичка — Иля или още го няма, или вече е тръгнал по задачи. Тук-там се преобличат колеги, но почти не ги познавам — на „здравей-здрасти“ сме…

А денят не беше лош. Три поръчки, две от които общо взето лесни. Плюс забавното недоразумение… нима някой не знае, че пролетарските тела от комплекта на „Windows-Home“ са безполови, както се полага на мулетата и на пчелите-работнички?

Весело си свирукам и издърпвам от шкафчето тялото на мотоциклетиста. Той е съвсем пълноценен мъж, само дето е толкова стандартен, че не му се отваря парашутът за любовни авантюри. Впрочем, причината да държа толкова на него е друга. Колкото по-обикновено, по-непретенциозно е едно тяло, толкова по-лесно се промъква през претоварени сървъри. Някои хора обаче не го разбират и упорито продължават да се кичат с дрънкулки, рисуват си сложни, индивидуални черти на лицето… Какво пък, тяхна си работа.