Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

— Остани малко. Днес съм в пачка.

— Благодаря. — Старецът се изхитря така ловко да седне, че иди разбери дали е искал ли да си тръгне, или просто се е понаместил на стола. — Та нали разправях — фирмата е малка… Май работи по договор с големите… с баш акулите…

Донасят ми рибената чорба. Ухае божествено. Нямам намерение да хрантутя Ежко, пък и той не настоява. Започвам да ям, демонстрирайки, че засега не съм чул нищо интересно.

— Та така, вчера са ги пробили — информира ме Ежко.

Странно…

— Вчера?

Виртуалността живее в шеметно темпо. Вчерашната новина вече не е новина.

— Аха. — Ежко разбира, че съм оценил дребната подробност. — Е, хванали крадеца веднага…

Сърцето ми лекичко се сви.

„Хванали крадеца веднага…“

Преди две години всеки би попитал: „Хакер ли е бил или дайвър?“

Защото имаше принципна разлика. И между начините на защита, и между методите на работа.

Имаше разлика… А сега никой не задава този въпрос.

Защото вече няма дайвъри.

— Пречукали са го, миличкия — въздъхва Ежко. — Щото охраната била яка, не на „New boundaries“, а на хората, чиято поръчка се изпълнявала…

— В дълбината стават прониквания всеки час — отговарям аз и дояждам гъстото. Наистина си я бива чорбичката! Същата ядяхме на Волга, нощем, край лагерния огън… — Дори всяка минута. Крадецът я се измъкне, я не. Какво чудно има?

— И в реалността са успели да го издирят — съобщава Ежко.

— Значи е посегнал на нещо сериозно.

— Аха. Само че и в реалността бил мъртъв.

Докато бавно вдигам глава, оставям лъжицата и избърсвам устните си със салфетката, старецът успява да напълни чашката си.

— Успокой, Господи, душата на твоя раб Подляра, нелишения от талант хакер, който беше грубиянин, ала с добро сърце… — припряно бърбори Ежко. Отпиваме, без да се чукнем.

— Подляра ?

— Така разправят. А как му е светското име — виж, това не съм питал.

— И полицията какво? — Прякорът не ми говори нищо. Но самият факт… Човек, убит в дълбината , да умре истински!

— Разправят, че било случайност. Викат, че може да е имал слабо сърце и да е умрял от претоварването. Какво чудно има?

Свивам рамене.

Всичко се случва.

Едни така се прехласват в дълбината , че ги удря инфаркта в обикновения свят. Други ги хваща такава депресия, че свалят шлема и надяват примката.

Всичко се случва. Всичко.

— Живот — съгласявам се аз. — Мрачна история, старче.

— Ами да… Освен това полицията още била на крака.

Виж това е съвсем интересно.

Какво ли не съм преживял. И мен са ме преследвали. И за моята глава са обявявали награда. Край, отказах се от тия игрички, те са за младите.

Но да спипат някой хакер и в дълбината , и в реалността, а пък хайката да продължава…

— Интересно — казвам. — Интересно. Благодаря, Ежко. Развлече ме!

— Струва ли историята ми един въшлив долар? — пита хитро старецът.

Разбира се, в разказа му не съдържа никаква тайна. Човек може да научи всичко и просто така, ако потърси информацията. Но няма как да е в крак с всичко ново, в това е и проблемът, и спасението. А Ежко припечелва, като преценява какво и с кого да сподели. За деветдесет процента от седящите тук историята е напълно безинтересна. Другите девет процента ще я изслушат, за да я забравят.

А виж мен с нещо ме заинтригува…

— Струва, старче — съгласявам се аз. Протягам му еднодоларова банкнота.

Ежко ловко я скрива в дланта си и се оттегля. За да разправи някой друг поредното… всъщност, не е ли все едно какво? Сигурно е скътал по нещо интересно за всеки. Ежко не е алкохолик, а професионалист висша класа.

Затова толкова го ценим всички, като се почне от клиентите и се свърши със собственика на „Цар-риба“.

Междувременно ми донасят щуката.

— И как е сготвена? — интересувам се аз, оглеждайки грамадната риба.

— Нашият главен готвач — с усмивка отговаря сервитьорката — беше горд да изпълни такава интересна поръчка. Месото на щуката се смила и каймата се смесва с бял хляб, накиснат в мляко…

Всичко е както си му е редът. Щом не съм опитал ястието, трябва да ми бъде обяснено какво точно ще консумирам…

И в този миг околният свят потреперва като при земетресение, разчупва се, потъва в тъмнина.

Наядох се, няма що…

— Льоня!

Разклатих глава, примигнах. Светът бавно, без особено желание, придобиваше цвят.

— Льоня, тук ли си?

Вики ме гледаше с лека ирония. Държеше сваления ми виртуален шлем в ръка, дори не го бе изключила от захранването, и във вътрешността му още се мяркаха някакви картинки.