Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Това ястие още не съм го опитвал. Но сигурно ще е сервирано красиво, а фантазията ми ще доизмисли вкуса.

— Рибена чорбица… — продължавам аз, плъзвайки поглед по менюто. — И гарафа водка, най-обикновена, пшенична. Черен хляб.

— Това ли е всичко?

— Доматен сок…

Редуването на водка с безалкохолно е нещо вулгарно. Но сега ми се правят тъкмо вулгарни неща.

Оставам да чакам поръчката си. Естествено, всичко може да ми се сервира на секундата, но защо да се разваля илюзията? Седя, оглеждам залата. Някои от лицата са ми до болка познати. Други — не. На сцената се развява самотен китарист — или групата още не се е събрала, или човекът просто обича да свири сам. Вслушвам се в тихия глас…

Певецът сваля китарата. Гледа към залата. Никой не го е слушал внимателно, народът е погълнат от процеса на хранене. За миг погледите ни се срещат и аз изпитвам странното усещане, че песента е била предназначена именно за мен.

С хубавите песни обикновено е така.

Певецът става и си тръгва, хванал китарата по странен начин, за грифа. Инструментът не се държи така, но жестът, кой знае защо, изглежда абсолютно естествен.

По дяволите, трябва да наминавам по-често. „Живеем в епохата на ехото…“

— Може ли?

Обръщам се. Аха…

В Дийптаун рядко можеш да срещнеш старец. Всички искат да са млади и хубави, ако не в живота, поне в омайния сън. Да се решиш на подобен облик — това се казва постъпка!

— Сядай, Ежко — каня го аз.

Ежко е прякорът на местния редовен клиент. Доста дълго го мислех за програма, докато не си поговорихме. Колкото и да е странно, оказа се, че човекът, прекарващ по-голямата част от денонощието в дълбината , е съвсем истински. Около шейсетака, с побеляла коса и бръчки, леко пълен. Подпухнало, но гладко обръснато лице. Къса офицерска подстрижка, заради която са му лепнали този прякор. Личи си, че е поизпаднал, но в рамките на добрия тон. Носи се старомодно, но с чисти и спретнати дрехи. Общо взето не буди неприязън, по-скоро — интерес.

— Чу ли за проникването? — интересува се Ежко и сяда на моята маса. Поглежда накриво сервитьорката, която вече носи водката и сока.

— Още една чашка — моля аз, макар че виждам двете чашки на таблата. Най-вероятно Ежко не виси в „Цар-риба“ по своя инициатива, той е наемен работник. Така, както девойките в публичните домове разгорещяват клиентите да поръчват скъпи питиета, Ежко настройва тукашните посетители на пиянска вълна. Такава му е работата.

— Благодаря — запазвайки достойнство, кимва старецът. С леко трепереща ръка пълни чашите. Чукваме се, отпиваме. Ежко издава звук на удоволствие, но за мезе помирисва ръкава си. Това е нещо ново.

— Та за какво проникване спомена? — любопитствам аз, след като всички приличия са спазени. Изваждам пакет цигари и черпя.

— Има една фирма, ъ-ъ… „New boundaries“…

— Да, чувал съм — сещам се аз. — Със софт ли се занимават?

Ежко се киска.

— Не, с разни дреболии. Нови ергономични клавиатури, дизайн на шлемове, специални кресла, от които не се хващат хемороиди… Приложни стоки.

— Ъхъ — неопределено измърморвам аз. Старецът е длъжен да отработи напитката си с някоя интересна история, но засега думите му не си струват дори цигарата.

— Трябва да ставам — с въздишка казва Ежко. — Ех, ако ти се намираше някое гущерче, можех да поостана…

Я виж ти! Гледам го в очите. Толкова ми са интересни новините, че трябва да му плащам, за да поостане в дълбината ? Един долар е нищо, но все пак!

Към десет секунди си играем на мълчанка. После Ежко се надига да си върви и аз се предавам, хващам го за ръката.