Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Може и да успея да се промъкна…

Виждам отблясъците на обедното слънце върху стъклата на камионите, лицата на шофьорите, черните изригвания на дизеловите мотори. Шансът да се шмугна в процепа между два камаза е минимален.

Дълбина-дълбина, а бе я върви на…

Мигът на прехода от виртуалното в нормалното пространство винаги е забавен. Но този път разликите са минимални — вместо мотоциклетна каска съм нахлузил виртуален шлем и не яхам седалка, а клеча в креслото.

Само дето градът наоколо стана някак нереален. Всичко загрубя, детайлите изчезнаха, небето придоби равномерно син цвят с малки облачета (веднъж на денонощие те се подреждат, за да изпишат лозунга: „Спомнете си кой измисли и плати за вас това небе!“), драскотините, петната кал, стикерите по колите се заличиха — както всичко, доизмислено от въображението.

Колоната камиони с логото „2Т“ си е още там.

Ще успея да се промъкна!

В слушалките звучаха нечии гласове, някой махаше с ръка от колата си, опитвайки се да ме предпази. Поклащайки джойстика, се мушнах с мотора между камазите. Лек удар — сигурно съм закачил с бронята задното колело. Нищо страшно.

Във виртуалността като нищо щях да падна, да изгубя равновесие. Сега мога с едно движение на джойстика да изправя мотора.

Спрях след кръстовището. Погледнах назад. Пръстите ми сами се плъзнаха по клавиатурата.

deep

[Enter]

Още миг пред погледа ми останаха малките монитори, подплатата на шлема. После плисналата се през екранчетата дъгоцветна вълна отми реалността.

Дийп-програмата действа бързо.

Стоя на кръстовището между булевард „Гибсън“ и улица „А. Чертков“ 1 1 А. Чертков — руски писател-фантаст, голям почитател и популяризатор на киберпънка. След спор с него на тема възможен ли е „киберпънк с човешко лице“, Лукяненко написва „Лабиринтът на отраженията“ — Бел.прев. в руския квартал на Дийптаун. През пролуките между камионите, пълзящи по „Чертков“ по посока на клуб „Байт Биър BBS“, виждам доскорошните си колеги по задръстване. Мнозина свирят с уста, ръкопляскат и изразяват възторга си по други начини.

И се чувствам супер.

Като човек, който е успял да зачука пиронче с любимия си микроскоп.

Пак натискам газта и отпрашвам по булеварда. Има шанс да не закъснея за работа.

Интересно, кой ли е тоя Гибсън…

Удрям спирачки пред съблекалнята със закъснение от седем минути. Лошо, но не и фатално.

— Ама Леонид… — посреща ме с упрек охранителят на входа. Разпервам ръце, опитвайки се чрез огледалния шлем да изразя цялата гама емоции — разкаяние, вина, срам, подмазване… — Хайде, побързай!

Шмугвам се в дългия коридор. Под таваните унило се кандилкат матовите кълба на лампите, подсещат ме за полузабравените училищни коридори. Покрай стените — върволица от шкафчета. Почти над всички са запалени червени светлинки, зелените са само две или три. Да му се не види, пак съм довтасал почти последен…

— Привет — подмята Иля.

И той е закъснял. Тутка се при съседното шкафче, отключва катинара.

— Днес си първа смяна, а? — питам аз и светкавично набирам кода — думата „gfhjkm“, която трудно се запаметява от балъци.

— Дойдох за малко, остана ми нещичко за довършване от вчера. — Иля мрачно наднича в шкафа. Той е на около трийсет, късо подстриган, умерено мускулест и стегнат. Лицето му е нестандартно. Едва ли сам си го е спретнал, явно работа на добър имидж-дизайнер. — Току виж успея още сутринта…

Най-после бръква в шкафчето и издърпва отвътре някакво отпуснато тяло. Кльощаво и маломерно, на около дванайсетгодишен хлапак.

— По-смело, не хапе! — окуражавам аз.

Хлапакът потреперва като от токов удар и се извръща към мен. В едната си ръка държи мъжа, който го е извадил от шкафчето — сега тялото на онзи е сплескано и безтегловно, а очите са празни, без никакъв проблясък на мисъл.

— Мамицата ти… — изстрелва хлапето с тънък глас. — Лесно ти е да остроумничиш!

— Мислиш ли? — питам аз и надзъртам в собственото си шкафче.

— Да! — Хлапето натъпква с ритници внушителния мъжага в шкафа. Тялото се огъва, сякаш е от восък. Кракът с лакирана обувка стърчи под нелеп ъгъл, вратовръзката се подава от сакото. — Колко! Ми! Писна!

— Хайде да се сменим? — предлагам аз. — Ти ще мъкнеш колети, пък аз ще разнасям телеграми.

Моето резервно тяло също е леко като перце. На мъж е. Около двайсетгодишен. Облечен с работно облекло. Мускулест. С лице на добродушен идиот.

Строител на комунизма от плакат отпреди двайсет години. Да не повярваш, че е рисуван в Щатите.