Сергей Лукяненко - Фалшивите огледала

Първата ми работа беше да погледна монитора. Надписът „ненормативно излизане от дълбината “ не ме изненада. Обаче времето…

Пет часа вечерта. По дяволите, та аз можех още да съм на работа!

— Вики, не разбирам…

— Льоня… — Тя приклекна пред креслото ми. — Забрави ли? Днес имаме гости. В шест часа. У дома. В реалния свят.

— По дяволите… — Прехапах устна. Да. Забравих. — Компютър, изход!

„Приключване на работата?“

Вики въздъхна, изправи се, отиде в кухнята. Заех се да смъквам виртуалния гащеризон. Компютърът поизчака, преди да угаси екрана и да се изключи.

Да… приключване на работата. Навремето щеше да ме попита с глас, който толкова прилича на Викиния: „Сериозно?“

Много е сериозно. Толкова сериозен съм станал, че чак ме е гнус.

— Какво трябва да се купи? — извиках аз.

— Сети се… — обади се от кухнята Вики.

— Картофи, зеленчуци, домати, краставици…

— Позна. А сега се сети и за останалото.

— Пиле? — изтърсих напосоки.

— Вече размразявам каймата. Ще направя кюфтета. Вземи олио, почти е свършило. И… ясно какво още.

— Водка искаш ли?

Вики понякога пие и водка. Ако е в настроение.

— Май, не — отвърна тя след като се замисли за секунда. — За мен вземи бутилка сухо вино. Или бира.

— Кое предпочиташ?

— Все едно. И побързай, става ли?

Да, издъних се. Вчера обсъждахме кога ще дойдат момчетата, че ще започна да готвя още преди Вики да се върне от работа. После нахлузих шлема и се гмурнах .

И съвсем забравих за уговорката.

На улицата беше студено. Гадничко, мокро, неуютно. Въпреки че температурата беше над нулата и листата по дърветата още зеленееха, пронизващата есенна влага вече се бе настанила във въздуха. Още с излизането ти се нахвърля, пропълзява под пуловера, кара те да настръхнеш.

Вики лесно ме убеди, че в сравнение с гнилото петербургско време Москва е почти в тропиците. И моето мнение за климата на северната столица не е добро. Само дето две години след преместването още не съм видял златна пушкинова есен.

Сигурно в небесната канцелария всичко се е объркало. Цяло лято дъждове, цяла есен студ. Дано по-скоро дойде зимата.

„Как ти се струва руската зима? Докато още има трева — бива, но като завали снега…“

Размятайки празната торбичка, заобиколих сградата и се шмугнах в магазина. Така… картофи… домати… моркови… Или моркови май не трябваха? Както и да е, няма да са излишни.

Опашката за зеленчуци беше малка, нормалните хора тъкмо се връщаха от работа. Наредих се най-отзад, зад красива, макар и очилата девойка. Тя четеше самоучител по програмиране на „Ада“. Виж ти. Може и да влиза в дълбината . За да припечелва като хамалин или пощальон…

Не е хубаво човек да се запознава с девойки в реалния свят. Особено ако има любима жена. Подобни забежки са простени само във виртуалността.

А още по-тъпо е да се запознаваш на опашка за картофи.

— Два лимона — каза момичето.

Хванах се, че я изучавам с любопитство. При това съвсем неуместно любопитство. И че ми харесва покупката й. Тя беше длъжна да купи два яркожълти лимона, а не кило кални картофи и кочан зеле! Сега вече можех да си я представя как седи в креслото, задължително под лампион, пие чай и чете… не, вече не справочник, а хубав роман. Нещо сериозно, истинско, а не булевардно.

Или как момичето нарязва лимона на резени, залива го със захар и кафе, налива в миниатюрни чашки коняк и чака… някого. Мен, например.

Мечти, мечти…

— Слушам ви?

Продавачът ме погледна. Продавачът в нашия плод-зеленчук е забавен — типичен интелектуалец, преминал по съветско време на работа в търговията и там намерил себе си.

— Два лимона — мрачно казах аз.

Момичето все не си тръгваше, мъчеше се да напъха лимоните в джобовете на якето си.

— Друго? — лимоните като живи скочиха върху кантара и прелетяха в торбата ми.

— Три килограма картофи. Кило доматени.

Какво ми става? Защо, по дяволите, казах доматени? Никога в живота си не съм срещал по-голям ненормалник!

— Други кореноплодни ще желаете ли? Нещо от кръстоцветните или от барабоевите?

Лицето на продавача оставаше все така учтиво и дружелюбно.

— Супер… — промърморих аз. — Още кило краставици и това е. Благодаря.

Когато платих и излязох от магазина, момичето вече го нямаше.

Така и трябва.

Преди, когато виждах на улицата интересно лице или просто забавна сцена, или дори такава дреболия като два лимона, купени на опашка за картофи и зеле, аз знаех, че това ще си остане с мен. Нали имах къща… голяма сграда с много жилища. Е, не в реалния свят, а във виртуалността. И в моя власт бе да заселя там когото си искам.