Сергей Павлов - Меките огледала

— Измори ли се, детенцето ми? Да те взема ли на ръце?

— Не, не, татенце. Донеси ми, моля ти се, оттам една тайна.

— Защо ти е тайна?

— Че това е най-интересното нещо на света!

— Кой ти каза?

— Мама.

— Ти пък й кажи, че най-интересното нещо на света е животът. А тайната… тайната просто прави интересния живот още по-интересен.

Навън беснееше виелицата. Снежните вихри кръжаха, свиреха разбойнически в непрогледната тъмнина и се удряха със сила в стъклата. В хола беше полутъмно, топло и уютно. Прозорецът като голямо черно огледало отразяваше трептенето на пламъците в камината. На дървената стена висеше часовник — обикновено цифрово табло, снабдено с механизъм, който имитираше тракане и ежечасно биене. Дървата в камината пращяха, миришеше на борова смола.

Албертас Грижас седеше в удобно широко кресло, покрито с меча кожа, и се наслаждаваше на уюта. Протегнал крака в домашни чехли, той препрочиташе Гогол. Стъпалата му приятно туптяха. По време на ски-разходката вятърът бе издухал от главата му всички дневни грижи. А вечерта, след настройването на апаратурата за поредния сутрешен преглед, от нея се бяха изпарили и половината му грижи за следващото денонощие. Чувствуваше необикновена лекота в мислите си, но не искаше да разсъждава за чисто медицински работи. Пък и не беше необходимо. Тукашните юнаци, сякаш специално подбрани, бяха безнадеждно здрави — начело с шефа си Беломор. В сектор К медицината се бе превърнала в спорт: колоездене, ски, басейн, бокс… и тем подобни. В сектор П обстановката беше почти същата. В разговорите му с колегите от този сектор медицинската тема отдавна бе преминала в сферата на професионалните спомени. Така можеха и квалификацията си да загубят… Добре му е било на Гогол. Перо и хартия — нищо повече не му е било нужно за работа.

Познатата от детството, но позабравена в зрелите години повест „Вий“ го увличаше сега не със сюжетните перипетии, а с музикалността на словесния ритъм. Това беше музика в проза — с „алегрото“ на емоционалното напрежение и „адажиото“ на спадовете. „Ковчегът се стовари с трясък сред черквата… Сърцето на философа туптеше силно, пот се лееше по лицето му; но окуражен от кукуригането на петлите, той дочиташе бързо страниците, които трябваше да е прочел вече.“ Книгата беше стара, едно от последните издания на целулозна хартия, и Грижас с интерес разглеждаше при светлината на камината озвучените с примитивна техника еднопланови илюстрации: пейзажите, красивия и строен философ Хома, прелестната господарка вещица, „груповите портрети“ на някакви окултни същества — от преизпълнените с високомерие демони на мрака до мъртъвците-вампири с един ранг по-долу…

Над главата му блесна светлина.

— Разрешавам телепосещението — произнесе Грижас приетата фраза за автоматичната двустранна връзка.

Посетителят не се появи.

Грижас обгърна с очи слабо осветения от огъня в камината хол, погледна тавана: дървените греди, украсени с резба, сякаш потреперваха под напора на снежната буря. В края на краищата някой можеше да е сбъркал, като е избирал индекса на видеоабоната. Но в такива случаи телепосещението се отменяше със син светлинен сигнал, а сега нямаше нито посетител, нито синя светлина. Грижас погледна розовите цифри на часовниковото табло и със съжаление сложи настрана книгата — беше късно, почти полунощ. Хвана се за облегалките на креслото и вече се канеше да стане, но така и замря с отворена уста и вдигнати от учудване вежди. Пред него, направо от въздуха, изникна някакво едро, широкоплещесто привидение…

На пръв поглед това беше класически средновековен фантом, увит в нещо бяло от главата до петите. Нееднаквите (направени навярно набързо) отвори за очите разваляха донякъде общото впечатление.

— Добър вечер — проговори фантомът на английски. Гласът му беше глух и неприятно гъгнещ — като при силна простуда.

— Добра полунощ — поправи го Грижас нарочно по руски и добави, забавлявайки се, — милорд.

Двуезичната реч задействува (изглежда за пръв път между тези стени) автоматичния експрес-преводач. Чуваше се как, шумолейки и вибрирайки, лингверсорът панически търси матрица, адекватна на простудно-гъгнивия глас на посетителя. Деликатният фантом (явно в разрез с обичаите на наглите англосаксонски призраци от замъците) бърбореше извинения: