Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Сърцето й се сви. Елфите я бяха отвлекли и тайно я бяха извели извън града. Вече не можеше да разчита на защитата, която затворът бе предлагал.

— Къде ме водите? — попита тя.

Елфът трепна; отвратителното поклащане от тичането му спря. Земята се извъртя около Алиса и в следващия миг се издигна под нея, за да я посрещне в болезнен удар — похитителят безцеремонно я бе захвърлил сред тревата. Жената остана да лежи неподвижно по гръб: ръцете й бяха привързани ниско и зад нея. Трима елфи с боядисани лица стояха пред нея — двама мъже и една жена. Дрехите им също бяха тъмни. Тъй като бяха свалили качулките си, родовата им принадлежност бе невъзможна за сбъркване.

— Нямаш правото да задаваш въпроси — каза онзи, който я бе захвърлил на земята. Той бе най-висок, с дълга златиста коса, стигаща почти до пояса му.

— Защо? — попита Алиса. Знаеше, че единствената й надежда се крие в предразполагането им.

— Нима касапинът обяснява на прасето къде възнамерява да го отведе? — попита елфът.

— Аз не съм прасе.

— Мнозина други биха настояли на противоположното.

Третият елф остро им направи забележка, която ги накара да замълчат. Той бе по-нисък от жената и имаше изумруденозелени очи. Той коленичи пред Алиса и сграбчи брадичката й, за да обърне лицето й към себе си.

— Ще получиш привилегията да направиш посещение, което никой човек не заслужава. Ще ти позволим да коленичиш пред нашата принцеса и да чуеш присъдата й. Ти изпрати своя главорез след нея, разчитайки, че ние не познаваме злината, която се таи в сърцето на човечеството. Сред нас може и да има и такива, които са достатъчно наивни да търсят мир, но не и ние. Ти ще умреш, Алиса. Трупът ти ще бъде изгорен, а праха му ще отнесем в горите си, за да ги подхрани и изкупи предателството си.

Той се приведе още по-близо.

— Или бихме могли да изпратим главата ти обратно в Ейнджълпорт, за да разберат вашите първенци, че децата на Селестия повече няма да търпят глупавата им алчност.

Алиса си послужи с целия опит, натрупан през досегашния й живот, за да си придаде презрително изражение.

— Ако принцесата ви сглупи да ме убие, пригответе се да останете последните деца на Селестия. Ще последва война, която вие няма да преживеете.

Елфът внимателно докосна бузата й с длан и се усмихна.

— Силни думи. Силни и празни. Изправи се.

Тя бавно се подчини и сгърчи лице заради болката, пронизала кръста и краката й. Бърз поглед назад показа светлините на Ейнджълпорт на повече от миля. Жената се постара да скрие смущението си. Разстоянието нямаше да има значение за Хаерн и Зуса. Двамата щяха да узнаят за отвличането й и щяха да дойдат да я търсят.

Но щяха ли да я заварят жива?

Елфът със смайващо зелените очи сряза въжето на глезените й.

— Бягай, ако желаеш — каза й той. — С радост бих се възползвал от повода да те убия.

Алиса се изправи с цялата гордост, която оставащите въжета й позволяваха. Нямаше да позволи на елфите да я унижат.

— Води — каза тя. — Не се страхувам от принцесата ви или от ориста, която тя ще ми отреди.

Високият елф се изсмя, а спътничката му взе срязаното въже, пристегна единия край около шията на пленената и я поведе.

— Надувай се колкото си щеш, кучко — заяви тя. — Пак ще пристигнеш на каишка.

Пътят им ги отвеждаше все по-далече от Ейнджълпорт, към малка горичка, обградила езеро. Всеки звук караше Алиса да изостря уши. Всяка сянка се бе превърнала в обещание, от което можеше да изскочи Зуса. Шумоленето на тревата можеше да крие стъпките на Стражителя. Но никой не се появяваше. Те се приближаваха все по-близо до горичката. Неочаквано Алиса осъзна, че езерото в действителност представлява илюзия, прикрила голяма шатра и лагерен огън.

Няколко елфи бяха обградили пламъците. Сред тях се намираше и Лариса, облечена в елегантна рокля. Жълтата светлина не скриваше синините върху лицето й. Едната страна на одеждата й бе леко издута, прикрила превръзка. Кожата й бе придобила белезникав цвят. Гледката накара Алиса да се почувства отвратително. Наранената красота й се струваше осквернение срещу самата природа. Сега можеше да разбере гнева на елфите. Но това не успя да промени настроението й. Сега животът й зависеше от убедителността й.

— Приветствам ви, лейди Лариса Синистел — високо изрече тя, когато светлината на пламъците се разля върху нея. — Бях останала с впечатлението, че сте се завърнали в Келасар. Чувствам се изненадана приятно да бъда ваша гостенка, както вие ми гостувахте неотдавна.