Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Лицето му потъмня още повече.

— Ще се погрижа за болезнена смърт.

Замахът му прелетя досами лицето й и отряза няколко косъма. Този елф беше по-бърз, а Зуса бе изхабила голяма част от ожесточението си. Тя започна да отстъпва, но противникът не я оставяше. Кинжалите й непрекъснато трябваше да политат встрани, за да спират устрема на меча, извиван в едно неспирно движение. Все по-трудно ставаше да запазва съсредоточаването си. Тя нямаше време за това сражение. А вече усещаше, че губи. Елфите щяха да избягат и да отнесат Алиса.

Зуса се бе провалила.

Елфът я притисна в ъгъла. Край лицето й пламтеше горещината на факла.

— Ти си отнела животи, видели отминаването на стотици години — изрече той. — Вашият народ е най-големият грях, който измъчва този свят.

Мечът му не спираше да танцува, а Зуса не беше добра партньорка. Притисната, тя не разполагаше с място за маневри срещу много по-бързия си противник. Всеки път, когато безликата се опиташе да атакува на свой ред, елфът отскачаше назад, изтласкваше оръжието й встрани, а после нанасяше удар, осланящ се на предимството си. С всеки изминал момент изтощението й нарастваше. Противникът нанасяше нови и нови рани. Веднъж дори го видя умишлено да извърта острието, за да не я разсече то сериозно. Той й се подиграваше. Обидата бе нетърпима.

Насълзена, тя се отпусна върху стената.

— Довърши ме — промълви Зуса.

Елфът се навъси, видимо разочарован. Той се приближи, насочващ върха на острието към гърлото й. Този път не каза нищо. Само в очите му се четеше смърт.

Когато мечът полетя, Зуса изблъска острието встрани и неволно извика, защото върхът се вряза в лявата й буза. Другата й ръка се стрелна напред. Боецът понечи да избегне намушкването, но тя не целеше подобен удар. Кинжалът излетя от ръката й и го прониза. Раната не бе фатална, но го забави достатъчно дълго. Жената грабна факлата и замахна към лицето му. Елфът успя да се защити, издигнал меча навреме. Безликата повтори движението, а после го потрети. В следващия миг захвърли факлата. Възползвала се от временното заслепение на противника си, тя скочи към него и го обгърна със свободната си ръка. Острието на оставащия й кинжал потъна в сърцето му.

Безликата пусна трупа и го заплю.

— Не искам и да чувам за грехове.

Тя се затича към изхода. Пътеката бе празна, осветявана единствено от звездите. Скоро щяха да започнат да пристигат войници, но те нямаше да заловят елфите. Нито нея.

Отварянето на вратата събуди Хаерн. Един поглед към Зуса бе достатъчен, за да отстрани сънливостта му. Почти всички ивици плат, обгръщащи жената, бяха подгизнали от кръв.

— Зуса? — Той се надигна от леглото. Безликата направи несигурна крачка напред и рухна в прегръдките му.

— Те я отведоха.

— Алиса? Кой я е отвел?

Тя бе притиснала ръце към гърдите си и се тресеше. В първия миг Хаерн реши, че тя трепери от слабост. Тогава видя очите й. Не ставаше дума за слабост, а ярост, която кипеше и заплашваше да избухне.

— Елфите. Те ще я убият. Зная го. Ще я убият, но аз ще ги накарам да си платят. Всички ще си платят. Целият този проклет град ще ми плати с кръв.

Хаерн я прегърна. Тя притисна челото си към брадичката му.

— Не ме е грижа какво ще стане с това място — прошепна тя. — Просто искам да я спасим. Само това. Без нея…

Хаерн я притисна към себе си. В този момент тя изглеждаше уязвима.

— Ще я намерим. Не всичко е изгубено. Ще я намерим и ще я спасим, обещавам ти.

Зуса се отдръпна.

— Не давай обещания, които не си способен да изпълниш — каза тя и започна да се разсъблича. — Сега ми помогни да се превържа. Не разполагаме с време за губене. Има само едно място, където елфите може да са я отвели.

— Кое е то?

Тя го изгледа с удивление.

— В гората им. Веднъж отведат ли я там, никаква човешка армия не би могла да я спаси.

Алиса се събуди насред повръщане. Веднага след това последва главозамайване. Тя веднага затвори очи и осъзна, че се намира върху нечие рамо. Тих шепот на непознат език — явно елфически — долиташе от двете й страни.

Жената отново се осмели да погледне. Похитителите й тичаха. Със странно злорадство тя установи, че е повърнала върху ботушите на носещия я елф.

При опита си да повдигне глава усети опън около врата и китките си. Сложен възел ги бе обвил. Раздвижването на ръцете едва не я задуши. Напразно би било да се мята.

Тя се постара да се отпусне и да се огледа, без да се раздвижва. Надяваше се да види нещо, което да й позволи да разпознае къде се намира. Но не видя никакви постройки, по които да се ориентира. Обгръщаха я хълмове, треви и тук-таме дървета.