Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Строшаването на стъклото привлече вниманието ни, Мадлин. Няма как да го строши два пъти. Трябва да е влязъл през вратата и да е излязъл през прозореца. Поне така трябва. Но аз огледах прозореца и формата на счупването ми се стори чудата. Разбира се, аз не съм от най-умните, но после видях още нещо, което никак не ми хареса.

Той пристъпи по-близо. Мадлин опита да се отдръпне, но ръката му й попречи. Наемникът се извисяваше над нея, усмихнат. Но в очите му блестеше ярост.

— Видях кръв в умивалника ти.

— Имаше кръв навсякъде — отвърна вдовицата. Долната й устна бе започнала да трепери. Трябваше да напряга цялата си воля, за да удържа погледа му.

— Да, но не и пръсната чак там. Може би няколко капки са полетели… а може би някой се е почиствал. Но това не изглеждаше смислено. И все пак ме накара да се замисля. Как е влязъл. Как се е измъкнал. Как никой не го е видял. Разполагахме само с твоята дума, а тя не значи нищо за мен.

— Ще уредя обесването ти заради това.

— Нима? Аз не мисля така. Не и след като вече зная.

Той бръкна в джоба на жилетката си. При вида на кинжала коленете й се подкосиха. Дръжката бе златна; острието все още покрито със засъхнала кръв.

— Това ти е познато, нали?

— Трябва ли да ми е познато? — каза Мадлин, преструваща се на невинна.

— Претърсих цялата спалня, Мадлин, и намерих този кинжал зашит в матрака. Погледни го. Погледни го! Не е трудно да се отгатне чия кръв е потъмнила острието.

— Какво искаш?

Ако имаше друг насреща си, тя би си послужила с тялото си, за да го привлече на своя страна. Но Торгар винаги я бе смущавал. Инстинктивно Мадлин знаеше, че подобен опит от нейна страна би й спечелил единствено шамар.

Наемникът заби кинжала в стената, с което едва не накара Мадлин да подскочи. Той се приведе към нея, злорадстващ.

— Лори е мъртъв, така че сега ти си тази, която плаща. В последно време моите отговорности се увеличиха — търговци, градски стражи… И нека не забравяме заигравката ми с остроухата курва. Заслужавам далеч по-висока заплата, разбра ли?

— Мога да го уредя — дрезгаво изрече тя.

— Това не е всичко. Нямам намерение да умра, за да защитиш тайните си. Зная, че ти няма да ми позволиш да стана част от семейството, но ако искаш да си държа устата затворена, ще трябва да ме направиш кръстник на Тори.

През вратата нахлуха дузина наемници. Те не казаха нищо, а объркано се огледаха.

— Добре ли сте, милейди? — попита един.

— Добре е — усмихна се Торгар и отново се обърна към нея. — Е, какво ще бъде? Ще се наложи ли да разговарям с роднините Кънингтън или с приемника на Алиса?

— Съгласна съм — каза Мадлин. Вече обмисляше стотиците начини, по които можеше да отложи изпълняването на условията му. — Надявам се, че ще удържиш на думата си.

Торгар се засмя и се отправи към вратата, без да обръща никакво внимание на останалите наемници.

— Не бих казал, че точно ти трябва да се тревожиш от нож в гърба — подметна той през рамо.

Мадлин изстина. И едва не нареди на войниците да го убият още тук, но израженията им я спряха. Някои изглеждаха любопитни, ала повечето лица изразяваха гняв или съмнение. Колцина ли от тях знаеха — или подозираха — истината за смъртта на Лори?

Ами ако Торгар беше споделил откритието си? Може би единствено заради него те не я нападаха.

Вдовицата забеляза, че неколцина от тях са се вторачили в забития кинжал. Това беше последната сламка.

— Добре съм — каза тя. — Вървете си по местата.

Останала сама, жената рязко изтегли кинжала и го хвърли в камината. Не се интересуваше дали оръжието ще пламне. Просто не искаше да го вижда.

— Вървете по дяволите — промълви Мадлин. Думите й бяха отправени към Торгар, към покойния й съпруг, към търговците. Към всички противни жители на града, които процъфтяваха сред разрухата. Пламъците започнаха да пропукват. Върхът на кинжала проблясваше из въглените. Кръвта по острието започна да почернява. А Мадлин обмисляше начин за безопасното отстраняване на Торгар. Такъв съществуваше и тя щеше да го намери. Този път богатството на рода Кинън се намираше под неин контрол. Никой нямаше да й го отнеме.

Дори и телохранителят, който знаеше тайната й.

Зуса се промъкваше търпеливо, защото знаеше, че и най-малката грешка ще се окаже последната й. Заради размириците, елфите и търговците пазачите в имението щяха да стоят нащрек. Към това се прибавяха и допълнителните войници, служещи да предотвратят ново посещение от страна на Хаерн или Привидението. Но пък тя бе една от безликите. Нищо нямаше да й попречи да проникне. Търпението й бе безгранично, сенките бяха нейни приятели.