Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Сърцето на търговеца се сви, когато арбалетчикът стреля за трети път. Този път той улучи. Но изстрелът не спря Привидението, а само увеличи яростта му. Последните двама наемници умряха по ужасяващ начин, разчленени от ужасяващо остър меч. Подир това убиецът се отпусна на едно коляно, сграбчи болта и го изтръгна. Без да трепне или да извика. Когато пусна окървавената стрела и се обърна, отново се усмихваше.

Именно тази гледка накара Улрих да заподозре, че под тъмния плащ се крие безсмъртие.

— Можеш ли да се изправиш? — попита Привидението. — Трябва да побързаме, ако искаме да спечелим битката.

Гърбът му бе изпълнен с течна болка, почти като коляното. Търговецът се надигна предпазливо, опиращ цялата си тежест върху левия крак. Убиецът се приведе да му помогне, при което Улрих се озова съвсем близо до сенчестата качулка. Дори при това разстояние мракът си оставаше. Явно това се дължеше на магия. Брадичката се виждаше ясно, извитите в усмивка устни — също. Останалата част от лицето се долавяше замъглена от сенки, макар и смътно видима.

Докато повдигаше ръка, Улрих леко закачи ръба на качулката: достатъчно, за да надникне. Бе възнамерявал да не реагира, ала изненадата се оказа непосилна за прикриване.

— Ти?

Мечът се вряза в гърлото му. Тялото му се вцепени, крайниците започнаха да се гърчат в спазми. Пред очите му притъмня от избухналия ярък блясък. Ако не беше ужасяващата болка, той би оценил близостта на това усещане с унеса от виолетовия лист.

Гласът на Привидението долетя отнякъде далеч:

— Проклет глупак, можеше да се спасиш. И да ми бъдеш полезен…

Сред покривите Хаерн наблюдаваше как домът на Улрих Блекуотър пламти като огромна клада.

— Що за лудост е това? — промърмори той. — Не се ли насити на предателството си, Мадлин?

Сега той носеше велдаренските си дрехи и в сенките на огъня отново се чувстваше Стражителя. Поне проклетият град не бе му отнел това, въпреки породените съмнения.

Зуса се приземи до него, стелеща наметало.

— Домът на брат му е пострадал, но не е разрушен — каза тя. — Видях още две къщи, пострадали от огъня, които също не са рухнали. Обхождат ги хора, които не са наемниците на Мадлин.

— Значи опитът й се е провалил. — Хаерн повдигна юмрук до устните си, докато размишляваше. — Сега въпросът е: как ще отвърнат Търговските лордове?

— Те не са известни със снизхождението си. Сигурна съм, че в момента тя се крие в имението си, заобиколена от оставащите й наемници. Зад неговите стени тя е защитена от всичко, което търговците биха могли да хвърлят насреща й… ако приемем, че лорд Инграм не се намеси.

— Той е изгубил контрол над града си. Ако нещата продължат да се развиват така, ще настъпи пълен хаос.

Зуса сви рамене:

— Тогава ще вилнеем сред хаоса. Крайно време е да им покажем, че трябва да се съобразяват с присъствието ни.

— Имаш ли някого предвид? — попита Хаерн, загледан в огъня. Безликата се усмихна с нетърпение, което бе едновременно ужасяващо и вълнуващо. Сега тя не бе намотала ивици около лицето си, защото не виждаше смисъл да се прикрива.

— Към теб Инграм отправи ултиматум, но не знае нищо за мен. Алиса стоя в тъмниците му достатъчно дълго. Ако не я освободи, ще му прережа гърлото.

— Той казваше, че ако умре, войниците му ще убият всички затворници. Това включва и Алиса.

— Инграм е страхливец. — Жената изтегли кинжалите си. — А страхливците винаги захвърлят обещанията си, стига това да им позволи да оцелеят. Би трябвало да си научил това, Стражителю.

Тя се обърна и се затича към огромния дом, издигащ се на хълма.

Няколко мига Хаерн остана загледан след нея. Искаше му се да споделя ожесточението й. Но сега не беше моментът за подобни размишления. Той също си имаше задача — трябваше да открие Привидението. Дълбоко в себе си Стражителя оставаше уверен, че Зуса ще успее да освободи приятелката си и сама. Но дори и тогава щеше да е нужно някакво доказателство, което да потвърждава невинността им. А това доказателство можеше да бъде предоставено единствено от човека, отговорен за вината им.

Инстинктите на Хаерн му нашепваха, че Привидението ще се навърта край пожарите, за да наблюдава. Никой, обявяващ, че градът му принадлежи, не би пропуснал масовото кръвопролитие.

Той се спусна на земята и започна да обхожда имението. Настръхнал до крайност, той не спираше да оглежда сенките. Подир втората си обиколка се отправи към следващото място, нападнато от наемниците. От първоначалното си обхождане на града бе запомнил, че въпросният дом принадлежи на Арън Голдсейл. Тамошната атака бе тръгнала най-зле за търговците. По времето, когато Хаерн бе научил за нападението, то вече бе приключило наполовина. Двамата със Зуса бяха наблюдавали отдалеч, без да се намесват. Наемниците бяха извлекли Арън, бяха го окачили с главата надолу за един клон и бяха разпрали корема му. Той бе умрял с навити около шията черва.