Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Тези търговци са не по-малък трън и в моите очи — каза тя. — Съпругът ми не успя да се разправи с тях, но аз ще успея. Стига да кажете, моите наемници ще нападнат домовете, кейовете и складовете им. Ще ги стъпча като хлебарки, каквито са. Те са утайката на изметта, синове на пристанищни курви и моряци. Мислят си, че парите им дават власт. Но аз ще им покажа влиянието на истинското благородство. Прекалено дълго си играха на аристократи. Аз ще им покажа какво се случва с онези, които се осмеляват да издават нареждания към стоящите над тях.

Мадлин отпусна ръка върху неговата. Можеше да долови ускорения му пулс.

— Последвалият хаос ще се проточи с месеци. Ще се наложи да се договаряме с капитаните, да сключваме нови търговски споразумения…

— Градът така или иначе е изпаднал в хаос. Освен това нищо ново не може да бъде създадено без да пролееш малко кръв и да понесеш малко болка. Това е урок, който ние, жените, научаваме рано.

Виждаше се, че той започва да отстъпва. Още малко и тя щеше да има кръвопролитието, за което копнееше. Алиса се бе осмелила да критикува методите на съпруга й: още по-обидно, защото бе права. Но Мадлин нямаше да пренесе провала върху себе си. Тя щеше да го зачеркне в едничка нощ на клане. Единственото нещо, в което Торгар бе изключително добър.

— Разполагам с повече от петстотин души — продължи тя, снижила глас. — Ако се проваля, укорете ме публично, заплашете ме, а аз ще ви предоставя част от хората си, които да обесите. Но ако успея…

Тя си помисли за думите на Торгар. Инграм щеше да е чул същите слухове. Можеше да използва и това.

— Ако успея, ще спасите града от стотиците елфи, които вече са се прокраднали зад стените му.

Лордът трепна като одраскан от ноктите й.

— Откъде знаете?

— Слухове — отвърна тя. — Но понякога слуховете се оказват истина. Дайте ми разрешение. Сложете край на всичко това. Без Търговските лордове натискът за нови територии ще отслабне. Ще имаме мир.

Инграм се приближи до прозореца и се загледа към града. Вдовицата изчакваше спокойно, събрала пръсти зад гърба си.

— Сторете го — каза накрая той. — Но знайте, че сама ще понесете последиците. Няма да получите помощ от мен.

— Благодаря ви. — Мадлин направи реверанс. Един от слугите я отведе обратно при Торгар.

— Как мина? — поинтересува се наемникът.

— Приготви всички наемници. Остави само неколцина да пазят къщата — каза му тя, закрачила бързо. — Инграм ми позволи да се разправя с Търговските лордове. Надявам се не си пропил и малкото си умения.

Торгар се усмихна широко насреща й.

— Шепа тлъсти търговци, очакващи заколение? Мадлин, ако смяташ, че не мога да се справя с тях, значи ме обиждаш.

Гол до пояс, Улрих лежеше със затворени очи. В лявата си ръка той стискаше последния си виолетов лист. Дори него бе трябвало да открадне от брат си.

Елфите вече дори не си правеха труда да се преструват. Всеки ден пристигаха доклади за нови жертви. До този момент селяните не бяха отвърнали на атаките, но това бе само въпрос на време. Дали виолетовият лист щеше да расте и сред изпепелена гора? Ако да, то може би трябваше да променят тактиката…

Той взе последното парче, голямо колкото палеца му. Притисна го между пръстите си и несъзнателно го приближи до носа си. Билката дължеше действието си на аромата, който се отделяше при стриването й между зъбите. От толкова малко късче той не очакваше нищо, особено при помирисване, но резултатът от небрежното вдишване се оказа двойно по-силен от очакваното. Улрих вдъхна отново, дълбоко, при което усещанията изпълниха цялото му тяло. Последвалият унес отнесе значението на времето. Когато то най-сетне започна да се оттича, бе заменено от осъзнаване, накарало търговеца да се раздвижи рязко и да се изтърколи от леглото.

Вдишването усилваше влиянието многократно. Щяха да се нуждаят от по-малко от една пета от очакваното, за да залеят Дезрел.

— Стърлинг! — развълнувано извика той. За момент бе му се сторило, че е видял брат си да чака в ъгъла. Със смях той нахлузи ризата си. Треперещите пръсти се затрудняваха да я закопчаят.

От долния етаж долетяха викове. В първия миг той си помисли, че това са останалите търговци, зарадвани от неочакваната вест. Но нали още не им бе казал. Тогава?

Едва тогава осъзна ехтенето на метал сред писъците. Битка? Но защо?

Той отвори вратата на балкона си и пристъпи напред. През вратата на дома му нахлуваха наемници, най-малко петдесет. Малцината му телохранители се сражаваха решително, но не можеха да надвият подобно множество.