Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Мамка му — каза Улрих. И се изненада от спокойствието на гласа си.

Той бързо се прибра в стаята и затръшна балконската врата. А после опря глава на нея в отчаян опит да помисли. Да разбере какво става. Но не можеше да се сети. Кой би се осмелил да го нападне? Кралят? Трифектата? Ръцете му сами посегнаха към кесията с виолетов лист, но тя бе празна. С раздразнен вик Улрих я захвърли на земята. Верните му хора, които бе заръчал на Дарил да събере, все още бяха пръснати из града и изчакваха нарежданията му. А те му трябваха тук.

Само че той оставаше сам и беззащитен. И слушаше как телохранителите и слугите му умират.

Подир минути те щяха да нахлуят в стаята му. А може би подир секунди. Беше му изключително трудно да мисли без виолетов лист.

Той си наложи да диша спокойно. Затвори очи, насили се да не обръща внимание на лудешкото пулсиране и да мисли. Домът му бе нападнат. По стълбите вече долитаха тежки стъпки. Той трябва да избяга, да оцелее, за да събере хората си. Но как?

Търговецът отвори очи и се обърна към прозореца на спалнята си.

— Защо пък не — промърмори той и се затича натам. В същия момент първият удар се стовари върху вратата на стаята. Ключалката издържа, но се разклати — нямаше да устои още дълго.

Улрих рязко издърпа завесите и притисна лице до стъклото. Той се намираше на втория етаж; первазът под прозореца бе достатъчно широк.

След като грабна меча си от стената, търговецът строши прозореца с дръжката му и се покатери навън. Лакътят му се поряза в един от строшените ръбове. Но раната остана неусетена.

От върха на покрива се разкриваше по-добра гледка. Портата на двора му бе разбита; край нея все още лежаха неколцина от пазачите му. Някои от нападателите бяха останали там, за да пазят изхода. Други обикаляха около къщата. Останалите нахлуваха вътре.

Улрих се постара да не обръща внимание на паниката си. Бе останал уверен, че наемниците ще го забележат веднага, но до този момент това не се бе случило. Той се затича към задната част на къщата.

Зад себе си той дочу викове. Бърз оглед показа първият наемник, който вече се катереше на покрива, изпълзял през прозореца на спалнята. Улрих изруга и се отправи към ръба на покрива. Но пътят му свършваше тук. Оставаше му единствено да скочи. Дори и да успееше, щеше да му предстои да се прекатери през стената. Може би щеше да успее… а може би щеше да умре, пронизан в гръб.

Улрих изтегли меча си, хвърли ножницата на земята и стисна оръжието с две ръце.

— Елате! — кресна търговецът и обърса чело с ръка. — Ще убия мнозина от вас, преди да умра!

На покрива се бяха покатерили четирима наемници, които спряха. За момент Улрих си помисли, че заплахата му ги е сепнала, но тогава видя, че погледите им са насочени някъде зад него. Макар да изпита любопитство, той стисна зъби и отказа да се обърне.

— Уплашихте ли се? — подразни ги Блекуотър. Изглеждаше именно така.

В следващия миг Привидението скочи над главата му и се приземи с леко приклякане. Оръжието му блесна, отнемайки живота на първия наемник. Останалите трима се нахвърлиха срещу него. Убиецът с лекота отскачаше сред ударите им, оставащ скрит зад наметалото си. Още един от бойците рухна. Оставащите двама се обърнаха да побегнат. Възмутен, противникът им скочи, насече ги в гръб и изрита телата им от покрива.

Подир това Привидението се обърна към Улрих, който побърза да повдигне меча си.

— Не се приближавай! Казах да не се приближаваш!

Привидението се изсмя. Само усмивката му оставаше видима сред сенките на качулката — сенки, които не се интересуваха от местоположението на слънцето. Накъдето и убиецът да обърнеше глава, видима оставаше единствено долната половина на лицето му.

— Ако искаш да живееш, прибери меча и ме последвай.

Над тях прелетя стрела, накарала и двамата да се отпуснат на колене. Улрих започна да дъвче устната си. В момента не можеше да разсъждава особено трезво, не и в сегашното си замаяно и сепнато състояние, но въпреки това изглеждаше, че не разполага с друг избор. Въпреки възнаграждението, което търговците бяха предложили за него; въпреки че бе убил Уилям Амър, Привидението проявяваше склонност да стане съюзник. Но защо?

— Да вървим — каза Улрих. — Ако ме отведеш в безопасност, ще те възнаградя по невъобразим начин.

— Ти не си способен да ми предоставиш онова, което желая. Но ще приема помощта ти за по-незначителни неща. Сега ела.

Още няколко стрели долетяха откъм двора, изстреляни произволно. Приведен, убиецът поведе Улрих към южната част на покрива. В тази посока се намираше пристанището. Вечерният сумрак бе прорязан от няколко димни колони.