Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Не можем да удържим цяла тълпа.

Тя изви очи към него. Внимаваше да не помръдва глава, за да не попречи на двете слугини, които все още сплитаха косите й.

— Няма да има тълпи. Защо им е на хората да ме нападат?

Мъжът сви рамене, но въпреки очевидното си несъгласие не каза нищо. Една от слугините дръпна прекалено силно, с което си спечели остро сгълчаване от страна на господарката.

Когато двете най-сетне приключиха, Мадлин се изправи с радост. Сега не само изглеждаше, но и се чувстваше като господарка. В последно време Лори се бе опитвал да остане скромен, но тя нямаше подобни намерения.

Тя бе красива и възнамеряваше да го покаже пред града. Нямаше да се затрудни и в намирането на нов съпруг: човек, който би се примирил с покорната си роля.

— Не забравяй да накърмиш Тори — обърна се тя към Лили.

Дойката кимна, гушнала бебето.

— Готова ли си? — попита Торгар.

— Да — с гордо отметната глава отвърна Мадлин. Скотът я изгледа остро, но не каза нищо.

Заедно с осмина телохранители, те се отправиха на улицата, която изненада вдовицата с пустотата си. Градът бе изпълнен с някакво притаено усещане, накарало я да изпита нервност още край портите на дома си. Излизането винаги я бе изнервяло, но този път познатият страх глождеше по-стръвно.

— Добре ли си? — осведоми се наемникът. Пак с онази подигравка.

— Нищо ми няма. Просто не съм свикнала да виждам града такъв. Трябваше да предположа. Жителите се нуждаят от време, за да се възстановят.

— Просто са затаили дъх в очакване на следващия удар. Който няма да бъде нанесен от тях.

Мадлин го изгледа остро. Бяха се отправили на юг, към дома на Инграм.

— Очакваш, че елфите ще нападнат? Глупости. Живеещите край горите може и да имат основания да държат вратите си заключени, но ние?

Торгар посочи напред.

— Виждаш ли оногова?

Жената видя някакъв закачулен силует с тъмнокафяви дрехи да изчезва в една уличка.

— Това елф ли беше?

— Не. Но като нищо би могъл да бъде. Всеки, когото виждаш да се крие в сенките, може да притежава необичайно заострени уши. Освен това не забравяй, че те умеят да заклинават. Чудя се колко ли от пристигналите в последно време са носели неистинни лица и дървесен сок в жилите си…

Вдовицата се постара да не обръща внимание на думите му. Той просто обичаше да раздухва нелепи истории, като всички останали простолюдни. Нямаше никакви доказателства за това. Не беше вярно.

— Затваряй си устата — скастри го тя. — Нямам намерение да слушам преувеличенията ти.

— Той само преразказва онова, което сме чули — намеси се един от другите наемници. Мадлин кипна от гняв заради дързостта му.

— В такъв случай сте чували нелепици. Глупости като приказките за сойките, разнасящи бебета, и троловете под креватите.

— В Ейнджълпорт няма тролове — намигна Торгар. — Само елфи и привидения.

Жената потръпна от гняв, но вината я накара да замълчи. Наемникът само се изсмя в отговор на острия й поглед.

Пристигането я зарадва неимоверно. Докато прекрачваше отворената специално за нея порта, Мадлин нареди на Торгар да остане отвън.

— Както желаеш — отвърна мъжът. Никак не изглеждаше притеснен от оставането й сама сред хора на Инграм. В друг момент тази му небрежност би я подразнила, но сега тя се радваше на отърваването от него.

Войникът я поведе през имението, бърборещ небрежно:

— В момента господарят е много зает, затова не се оскърбявайте, ако е прекалено лаконичен.

— Разбирам.

— Чух за съпруга ви. Станалото е ужасяващо. Човек би си помислил, че в града все трябва да са останали няколко безопасни места.

— Невъзможно е да останем в безопасност, докато враговете ни са живи — каза тя и прекрачи прага на кабинета. — Съпругът ми осъзна това прекалено късно.

Дочул гласове, Инграм повдигна глава и се усмихна уморено. Той седеше в голям фотьойл, стиснал книга в ръка.

Цялата стена зад него бе заета от стегнати свитъци и книги със скъпи подвързии. Домакинът се надигна, за да се поклони, а Мадлин отвърна с елегантен реверанс. Веднага пролича, че той е останал впечатлен от вида й. А тя се постара да не издишва по време на поклона си. Веднъж Лори й бе казал, че деколтето й е способно да убива. Уви, не бе осъзнал, че и ръцете й са не по-малко смъртоносни.

— Добре дошла, лейди Мадлин — каза той и прие протегнатата ръка, за да я целуне. — Радвам се, че дори сред скръбта си не сте изгубили усещането си за женственост.

В думите му се долавяше лека хапливост, затова тя се усмихна учтиво насреща му и попита: