Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Ти не би разбрал — кротко отвърна жрецът, без да се притеснява от притиснатото към шията му оръжие. — Сторих го за Ашур.

Зуса разклащаше Алиса и шамаросваше лицето й, но без успех. Хаерн стискаше меча си до болка. Той си мислеше за Робърт Хаерн, пожертвал живота си, за да спаси младия Арон Фелхорн от гнева на баща му. Струваше му се кощунство да сравнява двамата. Нол беше свещеник, свят човек, а Робърт беше… просто Робърт. И все пак възрастният наставник бе проявил много повече храброст и достойнство.

— Храмът е обкръжен — тихо каза Нол, прекъсвайки мислите му. — От почит те няма да влязат, поне не веднага. Предайте се. Спестете ни кръвопролитието. Ако сте невинни и сърцата ви са чисти, няма от какво да се страхувате: смъртта ще ви отведе в Златната вечност на Ашур.

— Каква беше истинската причина да ни продадеш? — попита Зуса, отказала се от опитите си за разбуждане. — Пари? Почит? Ти си същински позор.

— Сторих онова, което трябваше да бъде сторено!

Хаерн поклати глава:

— Виждал съм как човек отдава живота си, за да спаси други. Той не се оправдаваше със задължения. — Той отдръпна меча си. — Аз съм този, който трябва да убива. Моите ръце се покриват с кръв. Това е моят жребий и моят грях. Ако Ашур отвърне глава от мен, така да бъде. Но никога не бих предал някого, на когото съм предложил убежище. И още по-малко бих опитал да изкарам предателството си праведна постъпка. Как е възможно да си тъй сляп, Нол?

Той не му остави възможност за отговор, защото нямаше намерение да го чува. Наместо това стовари дръжката на меча си върху главата му и остави зашеметения свещеник да се свлече на пода. Подир това се обърна към Зуса. Но нямаше с какво да отговори на разтревожения й поглед.

— Не можем да я вземем — каза тя. — Не и ако искаме да успеем да избягаме.

— Нищо не пречи да опитаме — настоя Хаерн.

— Мъртви не бихме могли да й помогнем.

— Тогава какво, Зуса? Какво?

Този път всички войници хорово ги призоваваха да се предадат. Силата на груповия вик разтърси стените. Вън чакаха поне стотина бойци. Двамата не биха могли да се изправят срещу подобно множество, особено опитващи да пренесат приспаната Алиса. Срещу толкова многоброен противник нямаше да удържат да отбраняват вратите. Не им оставаше никакъв избор. Или щяха да умрат, или щяха да изоставят Алиса. И двете възможности не се харесваха на Хаерн. Той не можеше да остави жената тук; не можеше да я остави да страда за престъпление, което не е извършила.

— Какво ще правим? — отново попита той. Чувстваше се безпомощен.

— Ще живеем — тихо отвърна безликата. — И впоследствие ще я спасим.

— Тоест, да бягаме и да чакаме. — Стражителя поклати глава. — По-рано ти настоя да сторим същото. Заради това гледах как деца увисват на бесилото. Не мога да го сторя отново. Предпочитам да се сражавам и да умра с мисълта, че не съм бил страхливец. Как можеш да предлагаш да я изоставим?

Ръката на Зуса нежно милваше лицето на другата жена, но мекотата на движенията не се простираше до гласа й. Нито до острия поглед, който тя хвърли на Хаерн.

— Нима не разбираш, че изоставянето й ще бъде най-трудното нещо, което някога съм правила? Успях да спася теб от затвора. Ще спася и нея. Какво решаваш? Ще останеш тук или ще дойдеш с мен?

Хаерн отново погледна към Алиса. В този момент мразеше Ейнджълпорт повече от когато и да било.

— Води — глухо каза той.

— Не спирай да се движиш нито за миг. — Зуса се обърна към един от тесните прозорци. Стъклото бе матово и не пропускаше почти никаква светлина. — Не спирай да се сражаваш, не спирай да тичаш, а ако бъдем разделени, вечерта ме потърси на пристанището.

Тя прокара върха на кинжала по дланта си и стисна наметалото, за да остави кръвта да попие в него. И със затворени очи прошепна нещо неразбираемо. Червенината започна да изпълва плата, който се изви по неестествен начин. В следващия миг безликата скочи към прозореца и се извъртя. Юмруците й се стовариха върху стъклото и го пръснаха. Хаерн се поколеба. Вратите на храма поддадоха. За миг той бе готов да се нахвърли срещу нахлуващите вътре войници, но в крайна сметка удържа обещанието си. Строшеното стъкло се вряза в дрехите му; остра болка се заби в лявата му ръка. Но това нямаше значение. Докато скачаше на крака, той зърна Зуса и се затича след нея.

Войниците бяха оформили кръг около храма, но пръстенът им бе най-гъст край входа. През останалото място редиците бяха едва двойни, а съставящите ги бойци бяха застанали достатъчно нарядко, за да позволят разкъсване. Зуса също знаеше това и вече бе подела работа. Кинжалите й проблясваха ослепително, полетели в кървав танц. Наметалото й се движеше само, изострило ръбовете си. Пред очите на Хаерн то се стрелна към един от войниците и с необичайно будно движение преряза гърлото му.