Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Щом казваш — просъска тя в ухото му и извъртя остриета.

Тялото му се свлече на земята, а Зуса трябваше да се облегне на стената, за да прогони внезапно нападналото я замайване. Не биваше да разчита на скачането си през сенки, защото то я оставяше изтощена.

От носа й още се стичаше кръв, пренесла се и върху избърсващата длан. Счупен. Прекрасно. Стомахът още я болеше. Звуците на битка вече заглъхваха.

Оставаха й още шестима елфи.

Умението, което бе забелязала със собствените си очи, и презрението, което бе чула в гласа на надвития си противник, показваха, че останалите няма да очакват атака в гръб. Изненадата бе най-доброто й оръжие, може би единственото й оръжие. Зуса се затича навътре. Още на първото разклонение забеляза мъртъвците.

Тъмницата бе разделена на три. Алиса можеше да се намира във всяко едно от тези отделения. Елфите със сигурност се бяха разделили, което не й оставяше време да размишлява, а само да реагира.

Безликата се затича право напред, надявайки се, че Алиса е била затворена в килията на Хаерн.

Затворниците около нея крещяха оживено. Повечето от тях изразяваха доволството от смъртта на пазачите.

— Мъртва си, момиче! — подвикна един от тях към Зуса. Тя трепна, защото пред нея двама от елфите бързо оглеждаха килиите. Викът не ги накара да се обърнат, като това позволи на безликата да се нахвърли върху тях. Кинжалите й полетяха със свирепостта на ноктите на див звяр. Тя се съсредоточи само върху единия: ако нападнеше и двамата и не успееше да ги убие, те щяха да се обърнат срещу нея. Кръв оплиска ръцете й; тя изрита трупа, за да си освободи място.

Спътничката на убития се нахвърли върху нея. Тя бе пристегнала косата си в болезнена плитка, а челото й кървеше — мълниеносен удар, който Зуса бе успяла да й нанесе подир убиването на другия елф.

Макар да имаше насреща си меч и кинжал, които разсичаха въздуха в съвършен синхрон, Зуса не отстъпи и не се впечатли от бързината им. Елфът се оказа по-бавна от Хаерн, а и само едно от оръжията й имаше по-голям обсег.

Безликата бързо навлезе в ритъм. В продължение на цели десет секунди двете си разменяха удари, взаимно парирани. Другата жена ставаше все по-объркана: изглежда се затрудняваше да осмисли уменията на противницата си. Зуса се възползва от този момент, за да нанесе завършващ удар. Кинжалите й се промъкнаха между двоен удар, целял да я разсече странично. Но елфът отстъпи назад, издърпвайки остриета.

Въпреки това Зуса все още можеше да атакува с ритник в лицето. Тя стори именно това. За момент противничката й залитна. Безликата се възползва от това, за да я подсече.

Не последва очакваното тежко приземяване, което щеше да изкара въздуха на елфа: тя се приземи с претъркулване. Кинжалите на Зуса уцелиха единствено камък. Безликата изруга и се хвърли напред. Другата отново скочи на крака и също се впусна в атака. Четирите остриета се сляха в белезникав облак движение, постижим само за най-добрите.

Но Зуса щеше да бъде по-добра. Трябваше. Тя не спираше да си мисли за Алиса. Тревогата и яростта й придаваха сила. При първата открила се възможност тя пое инициативата и изби оръжията от ръцете на противничката си. Другата се опита да побегне, но не получи тази възможност. Безликата поде подвеждащ удар, в следващия момент стовари петата си върху коляното й. По време на падането разсече гърлото й с кинжалите си.

Елфическата кръв се разля върху камъка.

— Алиса? — подвикна Зуса и с леко залитане продължи към края на коридора. Най-сетне достигна килията, в която бе лежал Хаерн, но я намери празна. Вътре имаше единствено ивица светлина. Сърцето й се сви при тази гледка. Бе сгрешила в преценката си.

Безликата се затича обратно. Не спираше да се надява, че по някакъв чудодеен начин ще успее да стигне навреме. Не се интересуваше кой от боговете ще обърне внимание на молитвите й. От значение беше единствено Алиса. Решетките прелитаха край нея. Подвикванията достигаха до нея като далечното жужене на мухи.

При първото разклонение тя ги видя — четиримата елфи бързо се отправяха към изхода. Един от тях бе метнал Алиса на рамото си. Те бяха с гръб към Зуса, но явно бяха забелязали отсъствието на другарите си, защото изглеждаха нащрек. Един от тях се обърна и спря, стиснал дълъг меч. Боядисаното му лице излъчваше омраза. Останалите трима извикаха нещо на своя език и се затичаха към изхода.

— Ти ли си убила Селия и Трейарх? — попита той.

— Не забравяй и страхливеца, който се беше свил над прага — отговори Зуса и се усмихна широко, тласкана от лудост и отчаяние.