Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Озовал се отново навън, Хаерн се почувства беззащитен. Струваше му се, че всеки чифт очи е вперен в него. Това бе далеч от истината, но пък той бе привикнал да се придвижва сред сенките.

Поне дрехите им не привличаха внимание. Стига да не се натъкнеха на войници, имаха шанс.

— Сега накъде? — попита Хаерн. Зуса обви ръце около шията му и се постара да не му тежи.

Алиса огледа улицата и въздъхна.

— Нямам представа, Хаерн. Ще ми се да си бяхме у дома.

Той споделяше желанието й. Какво ли не би дал за присъствието на наемниците Есхатон. Тарлак щеше набързо да убеди елфите с помощта на няколко огнени кълба. Бруг щеше да се справи отлично с хленченето, а Делисия щеше да изрече няколко тактични думи, за да…

— Имам идея — каза той. — Отчаяна е, но може да ни помогне за няколко дни, докато измислим нещо друго.

— Води — каза Алиса. — Имам ти доверие.

— Надявам се, че ще се окажа достоен за него.

По време на първата младоженска разходка Хаерн и Зуса бяха запомнили разположението на по-важните места — пазарите, доковете и домовете на Търговските лордове. Една сграда му бе направила впечатление с незначителния си вид. Именно към нея се отправяше сега. За достигането й съществуваше един-единствен проблем: тя се намираше отвъд една от вътрешните стени. А това означаваше преминаване край караул на градската стража.

— Когато ни разпитват, просто кажи истината — обърна се той към Алиса. — Приятелката ни е болна и търсим помощ.

— Сигурен ли си?

— Стига си се притеснявала — сънливо каза Зуса. — Подобна страхливост не ти е присъща.

Алиса се изчерви и ускори крачка, за да настигне Хаерн.

Край портите стояха двама войници, които оглеждаха преминаващите. На моменти те отпращаха някои от минувачите назад — обикновено онези, които бяха прекалено бедни, за да си позволят подкуп. Преди, облечен в скъпи одежди, Хаерн бе преминал напълно безпрепятствено. Никой не обръщаше внимание на благородниците. Но що се отнасяше до останалите…

— Спрете — каза по-едрият войник, когато тримата се опитаха да преминат. — Какво й е?

— Треска — отвърна Хаерн. Той гледаше предимно в земята, за да не остане запомнен.

— Треска? — Другият пазач се приближи. — Не ни е изтрябвала чума край пристанището. Много ли е зле?

— Тя скоро ще умре — каза Алиса и пристъпи напред.

— Ти негова жена ли си?

— Да — веднага отвърна тя. — Моля ви, тя е наша приятелка.

Алиса пъхна ръка в джоба си и изтегли шепа монети. Хаерн изтръпна; не се изненада, когато войниците присвиха очи. Всяка монета бе златна и нова — нещо непостижимо за хора с облекло като тяхното.

— Моля ви. — Жената предложи по три монети на всеки от тях. — Много бързаме.

Вторият войник взе златото, но по-едрият се почеса по брадичката. Хаерн усети внимателния му поглед върху себе си и се напрегна, очакващ мига на разпознаването. Високият се приведе към другаря си и прошепна нещо.

— Не говори глупости — каза другият. — Това не е той.

— Откъде знаеш?

— Зная. — Вторият войник погледна Хаерн в очите. — Той ме спаси от Привидението. Нима бих могъл да забравя лицето му?

Едрият сви рамене и също взе своя дял.

— Благодаря за разбирането, което проявявате към работата ни — каза той.

— Определено е тежка — отвърна Хаерн.

Отвъд стената тримата завиха надясно.

— Следващия път се задоволи с няколко медни монети — рече мъжът, когато стражите останаха зад тях.

Алиса се изчерви:

— Най-дребното, с което разполагам, са няколко сребърни.

Хаерн подбели очи.

— И без това няма да минеш за простолюдна. Не те бива да се прегърбваш.

Лейди Гемкрофт понечи да протестира, но видя Зуса да се усмихва, затова не каза нищо и продължи да следва Хаерн. Най-накрая той спря пред целта им.

— Храм? — попита Алиса.

— Жреците може да ни подслонят. Или поне да помогнат на Зуса. В момента това е най-важното.

Благородницата изглеждаше засрамена.

— Трябваше да се сетя и сама.

Тукашният храм на Ашур заемаше едва една трета от големината на своя велдаренски побратим. Около вратата не се забелязваха никакви украшения, а стените бяха дървени. Хаерн прецени, че в Ейнджълпорт влиянието на Карак трябва да е по-силно. А може би местните просто нямаха време за богове? И двата варианта не носеха утеха.

В средата на вратата бе поставена голяма халка, която Алиса потропа. Подир миг вратата се открехна. Зад нея стоеше момче на около тринадесет.

— С какво бих могъл да ви помогна? — с привикнала учтивост попита то.