Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Търсим убежище. — Хаерн наклони глава към Зуса. — Приятелката ни се нуждае от целение.

— Момент.

Вратата бе затворена отново; отвъд нея прозвуча изщракване. Стражителя поде нова рецитация, за да прогони измъчващата го болка. Нещо топло се стичаше по ръката му — раната бе започнала да кърви през превръзката. Не оставаше много. Трябваше да издържи само още малко. Подир минута юношата отново изникна и ги покани да влязат, разтворил широко:

— Простете за чакането. Последвайте ме.

Той ги отведе направо в залата със светилището. Пейки, разноцветни заради различния тип дърво, обграждаха нисък подиум. Младият свещенослужител посочи към една от пейките.

— Сложете я да легне там.

Забелязал въпросителния поглед на Хаерн, за момент юношата се отскубна от рутината.

— Аз съм Лоугън.

Стражителя забеляза, че младежът крие нещо в ръцете си — преди пред гърдите, сега зад гърба си. Докато отпускаше Зуса, той хвърли бърз поглед. Предметът приличаше на малка метална палка.

— Ти ли си свещеникът? — попита Алиса, оглеждаща помещението.

Лоугън се усмихна широко в отговор.

— Не, госпожо. Нол отговаря за всичко. Аз само помагам. В момента него го няма, но скоро ще се върне. Ще ви помоля да останете тук.

— Разбира се. — Хаерн стисна ръката на Зуса. — Би ли ни донесъл одеяла?

Юношата се изчерви.

— Веднага.

Зад олтара имаше врата, където той изчезна, за да изникне отново с няколко одеяла.

— Не знаех от колко ще имате нужда.

— Благодаря ти. — Алиса зави приятелката си с две одеяла, тъй като последната отново бе започнала да трепери. Лоугън се загледа в нея, но се сепна, усетил погледа на Хаерн.

— Какво й е?

— Болна е — отвърна Хаерн. — Не е ли очевидно?

Лоугън премигна два пъти, после бързо се оттегли зад олтара, като отново им напомни да останат тук.

— Малко е нервничък — отбеляза Хаерн.

— Остави го. — Лейди Гемкрофт се настани при Зуса и започна да я гали по челото.

Минутите течаха в мълчание. Хаерн се настани срещу двете жени, опрял върха на откраднатия си меч върху пода. Мразеше усещането за безпомощност, мразеше болката, която отказваше да напусне рамото му, мразеше кръвта, стичаща се по китката му и към пода. Но най-вече мразеше беснеещото в сърцето му желание за мъст. Това желание не изглеждаше подобаващо за един храм, без значение колко малък.

Но той не можеше да го отхвърли. Мадлин. Инграм. Елфите. Сега повече от всякога разбираше желанието на Привидението да разруши всичко. Къща от карти. Нима в подобно място някой оставаше прав? Вече не бе сигурен дори и в доверието си към Алиса.

Вратата, през която бяха дошли, се отвори с шумно проскърцване. В храма изникна мъж на средна възраст, дългокос, но гладко избръснат. Бялата му роба рязко контрастираше със смуглата му кожа.

Забелязал посетителите, той се усмихна.

— Виждам, че имаме гости — рече той. — Добре дошли. Аз съм Нол, жрец на този храм.

Хаерн се изправи, за да се поклони. Алиса остана седнала, хванала безликата за ръката. Зад олтара изникна Лоугън.

— Погрижи ли се за гостите ни? — обърна се жрецът към него.

— Бяхме приети добре — отвърна Хаерн наместо запитания. — Макар да се страхувах, че Лоугън ще ни удари със сопицата си.

Юношата сведе поглед към нозете си.

— Крадци… Знаете как е…

— Мнозина идват с думите, че търсят опрощение, а си отиват с парите ни — рече Нол. — Не ми е приятно да го оставям сам, но някой трябва да остава да пази храма. А кои сте вие?

— Казвам се Хаерн. Това е Алиса, а болната ни приятелка се нарича Зуса.

Нол се приближи до лежащата и се намръщи. Лейди Гемкрофт го погледна с надежда.

— Ще можеш ли да й помогнеш? — попита тя. — Обещавам, че ще ти заплатя добре.

Алиса вече пъхаше ръка в джоба си, но жрецът махна с ръка и коленичи край пейката, за да огледа Зуса по-добре.

— Какво й се е случило?

— Не съм сигурна, че мога да кажа. Преди няколко дни тя имаше треска. В началото се възстанови, но впоследствие положението й се влоши.

Свещенослужителят обгърна лицето на Зуса с длани, притисна чело до нейното и затвори очи. И започна да се моли. А Хаерн се отпусна върху своята пейка, неспособен да задържа концентрацията си. Наложи се да стисне зъби, за да потисне припламналата отново болка в рамото.

Бяла светлина обгърна ръцете на жреца и изчезна.

— Виждал съм подобни състояния и преди, макар и не толкова остри. Тя употребява ли кремион?

— Не — отвърна Алиса. — Защо?

— Защото симптомите ми напомнят точно на това. Понякога хората приемат прекалено много и това ги разболява. Обикновено се възстановяват след около ден, когато тялото се освободи от отровите. Но тя…