Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Съмнявам се. Довиждане, Улрих.

— Бъдете силна — каза Блекуотър. На излизане откри Торгар недалеч от вратата, стиснал мях с вино. — Не ми казвай, че си подслушвал разговора ни — обърна се той към наемника.

— Не, разбира се — отвърна Торгар. — Не ми се налага да го подслушвам, за да зная как е протекъл. Тя е циврила, а ти си се подмазвал.

Улрих затвори вратата след себе си.

— Имам разрешение от господарката ти да ме отведеш до стаята на Зуса. Разбрах, че тя скоро заминава за Велдарен. Искам да се сбогувам с нея.

Наемникът повдигна вежда.

— Нима?

Улрих Блекуотър кимна. Наемникът сви рамене и го поведе към задната част на имението. С разтуптяно сърце търговецът го последва. Несъмнено интригата ставаше интересна. Може би младоженците бяха се скарали с Мадлин. Или нещо се бе случило с тях? И какво щеше да стане, ако Торгар осъзнаеше лъжата му? Тази тревога повлече със себе си още по-неприятни мисли. Какво щеше да стане, ако другият изтеглеше меча си и го забиеше в гърдите му? Имението на Кинън бе недосегаемо като чуждо посолство. Стърлинг щеше да отмъсти, но каква полза щеше да има Улрих от отмъщението…

Близо до слугинското крило двамата спряха пред една врата. Торгар му направи знак да влезе.

— Не е заключено — рече той. — Аз строших вратата.

Поредната странност. Улрих бутна вратата и влезе. Стаята се оказа празна; чаршафите бяха намачкани и покрити с кръв. Торгар също прекрачи прага и веднага подир това изтегли меча си, изругавайки.

Едва тогава Улрих забеляза мъртвия войник, свлечен в ъгъла. Главата му бе клюмнала под неестествен ъгъл. Към колана му бе прикачена празна ножница.

Търговецът осъзна, че тук става нещо много по-сериозно.

— Време е да си вървиш. — Наемникът го сграбчи за рамото и го издърпа в коридора. При други обстоятелства Улрих би се наскърбил, но в случая веднага бе надушил опасността.

— Разбира се — рече той. — И без това ми е време да се приготвям за срещата.

Личеше, че Торгар не му обръща внимание. Улрих се озова изблъскан към задната част на дома. При първия кръстопът Торгар забеляза пазач и започна да крещи.

— Къде са те? — изрева наемникът. Подчиненият му направи крачка назад; дори самият Блекуотър се сепна.

— Кои? — попита войникът.

— Алиса и питомците й, глупако! Небеса, какво ли не бих дал за един свестен човек!

Каква ли бе причината да смятат Алиса Гемкрофт за избягала затворничка? Улрих знаеше, че и сред Трифектата избухват дрязги, но не и в такава степен.

Торгар изрита задния вход и по-скоро изблъска Улрих навън. Двама пазачи лежаха сред собствената си кръв, мъртви или ранени. По-скоро първото. Торгар изглеждаше готов да избухне.

— И сам ще намеря пътя — каза Улрих, изгарящ от нетърпение да се махне. Не помогна, че налудният поглед на наемника внезапно бе заменен от широка усмивка.

— Страх те е да не си изцапаш ръцете с кръв?

— Страх ме е кръвта да не се окаже моята.

Задният двор не бе толкова силно охраняван, защото при него нямаше порта. Край една от стените лежаха още три тела. Кръвта им попиваше в тревата и я багреха.

— Дори не са могли да вдигнат тревога — промърмори Торгар и се провикна. От двете страни на къщата изникнаха войници. Улрих се отправи подире му, за да огледа телата: и без това не бе сигурен, че ще му позволят да си иде. До този момент не бе получил открита заплаха, но пак не можеше да се отърси от усещането, че животът му е изложен на риск.

— Покатерили са се отвъд оградата — обърна се Торгар към притичалите наемници.

— Как е станало? — попита един от тях, след като изруга.

— Аз самият много бих искал да узная — рече Торгар. — Оформете групи и започнете да претърсвате мястото около имението. Искам тримата да бъдат намерени.

— Кои трима? — попита друг от войниците.

— Алиса! — ревна едрият боец. — Кой друг? Вървете!

Останалите се затичаха обратно. Торгар сграбчи Улрих за рамото и го повлече към предния двор. По пътя, далеч от евентуални свидетели, наемникът приближи лицето си до това на търговеца и просъска с винения си дъх:

— Сега ме чуй добре, негоднико. Нито дума за това, което си видял, ясно ли е? Ако се разчуе, ще разбера кой е проговорил. Не харесвам хората, говорещи за неща, които не ги засягат. Подобни хора ги намират мъртви. Ясен ли съм?

— Да — каза Улрих и се опита да запази достойнство, макар другият да се извисяваше над него. — А пък ти трябва да запомниш, че не харесвам хората, които отправят заплахи.