Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Аз също трябва да вървя — каза Алиса. — Разполагам с предостатъчно пари, за да се уверя, че ще намеря човек, който няма да…

— Не — решително каза Мадлин. Зад нея Торгар стисна дръжката на меча си. — Не, трябва да останете. Няма да позволя да се излагате на опасност, не и когато Инграм търси начин да нанесе удар срещу нас. Трябва да останете тук. Обещавам ви, че Привидението няма да ви заплаши.

— Нима? — поинтересува се Алиса. — Много мило от твоя страна.

— Торгар, осигури им пазач — продължи вдовицата, насочила думите си колкото към него, толкова и към лейди Гемкрофт. — Не бих понесла нещо да се случи и с гостите ни.

— А имам ли право да се разхождам из къщата? — попита Алиса. Думите й бяха пропити с изкуствена благодарност. Мадлин се усмихна, позволила си леко честване на победата си.

— Не мисля, че идеята е добра.

Вдовицата затвори вратата и се отдалечи.

— Те са опасни — каза поелият край нея Торгар, докато поглеждаше назад.

— Алиса е дете, а останалите двама са ранени.

— Ранените животни са най-опасни.

Тя рязко се извъртя към него.

— В такъв случай ще очаквам хората ти да си свършат работата. Тримата няма да напускат стаята. И аз самата не зная защо просто не им отрежа главите още сега.

Торгар пристъпи по-близо до нея и снижи глас.

— Дотук с почитта към волята на съпруга ти — рече той.

Мадлин осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но не можеше да рискува. Не и когато ставаше дума за проклетата Алиса.

— Той е мъртъв. Сега заех мястото му — тихо отвърна жената. — А Алиса е гнилота, която разяжда сърцевината на Трифектата. До свечеряване тримата ще останат затворени в стаята. Ясна ли съм?

— Напълно. — Наемникът отдаде чест, макар и сковано. — А подир свечеряване?

— Тогава ще си отидат, но не от стаята, а от този свят. Очаквам ти да се погрижиш за това.

Насреща им изникна войник от дежурещите на двора.

— Какво? — обърна се Торгар към спрелия в очакване пазач. Не изглеждаше изненадан от получените току-що нареждания.

— Някакъв човек пред портата иска да говори с вас — каза войникът.

— Върви — разреши Мадлин. — И не забравяй, искам пред вратата им непрекъснато да има охрана.

— Ще се погрижа — ухили се Торгар. Жестокостта на мимиката я отврати. — Всичко е под контрол. А какво да правя с префърцунковците, които са се струпали да изразят съболезнования? Събрал съм ги отпред.

— Нека чакат — отвърна лейди Кинън. — Нямам намерение да търпя престореното им съчувствие.

Подир това тя забърза към стаята на Тарас, за да се върне при слугите си. Сега повече от всякога й се искаше да прегърне Тори и да плаче, докато и последните спомени от съпруга й не бъдат излети.

При пристигането на Улрих цялото имение изглеждаше в бойна готовност.

— Пуснете ме да вляза — обърна се той към един от петимата войници, стоящи отвъд портата.

— Никой не може да влезе.

— Аз съм Улрих Блекуотър. Повикайте човек, с когото бих могъл да говоря, щом настояваш.

Един от войниците се затича към къщата. Няколко минути по-късно се върна, следван от огромен наемник.

— Какво правиш тук, Улрих? — попита Торгар.

— Научих мрачните вести и дойдох да изразя съболезнованията си.

Торгар извърна глава и плю.

— Колко дълго работих за теб?

— Три години, ако не се лъжа. Беше толкова отдавна…

— Да, три години. И колко пъти през тези три години съм те виждал да изпитваш съчувствие към някого? Ти беше готов да се разплачеш за някоя разлята халба, но не и за дете, умиращо в краката ти.

Улрих стисна зъби, но запази лицето си спокойно.

— Ще простя грубостта ти, ако ме пуснеш. Би било неучтиво от моя страна да откажа да изразя почит за човек като Лори.

Макар че подбели очи, Торгар изръмжа нещо към войниците. Те отключиха портата и я залостиха отново веднага щом Улрих влезе.

— Постарай се да е кратичко — посъветва наемникът. — Както виждаш, не сме в настроение за посетители.

— Забелязах — отвърна Блекуотър и погледна към стените. Те тъмнееха от наемници, голяма част от които до съвсем скоро бяха служили на него. От двете страни на вратата на дома стояха стражи. А един поглед към прозорците го остави със сигурното впечатление, че зад тях дебнат арбалетчици. Нищо чудно, че лорд Инграм бе оттеглил хората си. Те биха понесли огромни загуби само при преодоляването на стените. — От инвазия ли се страхувате? — попита той, правейки се, че не знае причината за повишената охрана. Самият той бе казал на Дарил, че семейство Кинън са призовали всички свободни наемници, но голото знание пак не бе го подготвило за гледката.