Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Тя се притисна до него и отпусна ръка върху гърдите му.

— Все още не е прекалено късно. Жестокостта ти бе инструмент, към който трябва да посегнеш отново. Всички са срещу нас: Инграм, Търговските лордове, елфите, Привидението, дори Алиса. Не можем да се доверим никому. Ние трябва да властваме. Ти трябва да властваш. Защо не сториш това отново?

Лори въздъхна и не отговори веднага. Това мълчание, загатващо диренето на подходящите думи, бе показателно, че казаното от него няма да й хареса.

— Алиса е от малцината, на които можем да се доверим, Мадлин. А елфите ни помагат, точно както ние помагаме на тях. Нима не знаеше?

Кръвта й изстина.

— Помагаме на елфите? Как?

— Аз осигурих къщи, в които те да се настанят по време на пристигането си. А Алиса осигури нужните средства за наемането им. Помощта на елфите ни е нужна, за да не позволим виолетовия лист да се разпространи из Нелдар и впоследствие Дезрел. Ако търговците получат достъп до горите им и започнат масово отглеждане…

Мадлин оставаше вцепенена от ужас. Ако Инграм узнаеше за намесата им… Укриването на някакви си бегълци бе едно, но това… Лорд Мърбанд никога нямаше да преглътне това. Всеки ден елфическите стрели покосяваха десетки люде. При подобни наподобяващи война условия постъпката на съпруга й представляваше измяна.

Тя понечи да спомене това, но замълча. Ръката й се отправи под възглавницата, където лежеше кинжалът й.

— Ти не си мъжът, в когото се влюбих — каза тя.

— Може би. Но ти също не си жената, която някога обичах.

Мадлин заби кинжала в гърлото му. Лори сграбчи китките й, когато острието бе потънало на един пръст. По шията му започна да се стича кръв.

— Не се съпротивлявай — каза тя, влагайки цялата си тежест зад натиска. По лицето й се стичаха сълзи.

Върхът потъна по-дълбоко. Кинън се опита да изкрещи, но успя единствено да изхъхри. Натискът на обгърналите го бедра не му позволяваше да избяга. Погледът му се отправи към нейния. Мадлин отказа да отвърне очи. Въпреки ужаса, който виждаше насреща си.

И измяната.

— Съжалявам — прошепна тя. Мятането му започна да отслабва; сега той не можа да спре напредването на острието. Гръдта й започна да се покрива с кръв. — Но ти не си достатъчно силен, за да ни спасиш. Тори заслужава нещо по-добро. Аз заслужавам нещо по-добро.

Жената започна да нанася още удари. Правя това заради Тарас. И заради детето му.

Когато кинжалът й стигна до кост, тя спря. Тишината, настъпила в спалнята, бе почти болезнена. Единствено дишането й накъсваше покоя — и влажното капене, с което кръвта от чаршафите се стичаше върху пода. Бе я обгърнало някакво тежко усещане, напомнящо дебнещ звяр, но тя нямаше да отстъпи пред него. Трябваше да бъде силна, много по-силна от Лори.

Мадлин се надигна, отново взе кинжала, коленичи на пода и започна да чертае.

Заради теб, Тарас. Тя очерта символа, оставен от убиеца му.

Самият символ не бе труден за пресъздаване. А и освен това се бе запечатал в паметта й. Бе изниквал пред очите й всеки път, когато погледнеше към новороденото момиченце, което й бе останало.

Подир това мъчително представяне на спомена, насичането на тялото представляваше нещо незначително, тежко единствено заради изискващите се усилия и късото острие на кинжала. Но постановката трябваше да изглежда съвършена.

Не тя, а някаква непозната вършеше всичко това. Не тя стискаше устни и извиваше поразсечения лакът, докато кървавата плът не поддаде и не изпука. Не тя стържеше из очните кухини на съпруга си. Единствено сълзите, които капеха по килима, оставаха в състояние да я убедят, че тя все още е човек.

Накрая Мадлин застана в средата на спалнята. Голотата й бе изчезнала под лепкав слой кръв. Тежестта на изминалите часове я бе притиснала още по-силно. Отвратителното усещане караше ръцете й да треперят и заплашваше да разкъса стиснатите й клепачи, за да я накара да види всичко сторено. Чувството на незаинтересованост си бе отишло, макар да й липсваше. Да, наистина съпругът й лежеше пред нея.

Още не съм готова , помисли си тя сред засилващата се паника. Пролази под леглото, пъхна кинжала сред матрака. Подир това се отправи към стената, където бе окачила самотна лампа. На нейната светлина се зае да зашива матрака. Никой не биваше да узнава. Никой. Никога.

След като прибра иглата и конците, Мадлин взе меча на съпруга си, прикачен към декоративен щит над скрина. С три удара строши един от прозорците, сетне върна оръжието на мястото му. Най-сетне бе приключила. Най-сетне можеше да изрази ужаса от стореното.