Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Болката и мъката се превърнаха в оглушителни писъци. Само след мигове първите телохранители нахлуха.

— Той каза, че ще ме убие, ако извикам — ридаеше Мадлин, обвила обезобразения труп на съпруга си. — Каза… каза…

Сред риданията й продължаваха да нахлуват войници, отново побеснели заради неспособността си да спрат Привидението.

Капитанската каюта на борда на Гарванова сянка бе дори още по-тясна от тази на Огнено сърце , но пак имаше легло, което напълно устройваше Дарил. Излизането на оттеглящите се курви породи ивица светлина. Но очакваното затваряне не последва — наместо това вратата се отвори още по-широко. На прага изникна Улрих Блекуотър.

— Поне този път ме изчака да приключа — промърмори Дарил.

— Две? — попита Улрих, поглеждайки назад.

— Дните бяха уморителни. Прецених, че заслужавам да се поглезя.

Улрих прихна.

— Какво му е смешното? — поинтересува се капитанът. — Съмняваш се, че мога да се справя с две?

— Смешно ми е, че знаеш подобна дума.

Дарил се усмихна широко.

— Ако има дума, с която се разбираме отлично, то глезенето е именно тя.

— Обуй се и ела да поговорим. Ще те чакам на палубата.

Вратата се затвори. Дарил се почеса по брадичката, за да открие сред спиртосания си ум мястото, където бе захвърлил панталоните си преди появата на двете дами. Откри дирената одежда зад себе си. След като ги пристегна, довърши тоалета си с някаква риза. Все още се бореше с ръкавите, когато излезе върху палубата на кораба. На новия си кораб. Нов за него, разбира се — дребният съд бе пътувал дълго из океана, закупен съвсем наскоро, за да замени Огнено сърце .

— Красавица е, нали? — рече той, забелязал как Улрих оглежда кораба.

— Това бе най-доброто, което можех да намеря толкова скоро — каза търговецът, подминал сарказма. — Късметлия си, че изобщо имаш кораб, предвид случилото се с товара ми.

— Дяволски добре знаеш, че вината не беше моя. Трима бях оставил да бдят, а умряха като някакви си юнги. Уверявам те, че никой от тях не бе чужд на убиването. Някой е знаел, че разполагаме с виолетовия лист, и този някой не е искал да го продадем. Може би Привидението?

— Може би. — Улрих прехапа устна, а ръцете му леко трепнаха. Това не избегна вниманието на капитана.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Нищо ми няма.

От джоба си той извади зелено късче, сложи го върху езика си и задъвка.

— На какво дължа посещението ти? — попита Дарил и скръсти ръце. Нямаше намерение да гледа как началникът му дъвче виолетов лист, не и когато самият той не можеше да разполага с него. Целият товар на борда на Огнено сърце бе изгорял, отнасяйки със себе си цяло потенциално състояние. За капак, самият Дарил едва не бе умрял. Виковете на моряците го бяха събудили в последния момент.

— Лори Кинън е умрял миналата вечер — рече Улрих. — Работа на Привидението.

— И кой е начело на семейството сега?

— Съпругата му.

— А това какво общо има с мен?

Видимо по-спокоен, Улрих се усмихна широко.

— Нещата се нареждат по план, скъпи ми капитане, но трябва да се уверим, че продължават да вървят в правилната посока. Мадлин се е заела да обсипва наемниците със злато. Трябва да отвърнем. Искам да предадеш нарежданията на всички мои кораби. И тези на брат ми.

— А какви са нарежданията?

— Никой да не отплава от Ейнджълпорт. Дори ако пристанището се изпълни. Ако се наложи, корабите да пускат котва извън него.

Изчисляването на пълните последици от този ход бе непосилно за Дарил, но дори и той можеше да прецени някои от тях.

— Това ще предизвика немалко загуби и главоболия — рече той. — Храната ще се развали. Да не говорим за проблемите, които ще имаме из другите пристанища заради закъснялата си поява. Останалите търговци съгласни ли са?

— Ще се съгласят. Нужни са ни колкото се може повече хора, верни хора. Крайно време е градът да разбере кой в действителност стои начело. Събери на борда всичките си приятели. Мнозина са онези, които официално не се водят наемници, но пак са готови да се сражават срещу злато. Събери ги.

— А ако някой все пак се опита да напусне пристанището? — попита Дарил.

Улрих се усмихна мило.

— Околните кораби ще го вземат на абордаж и ще изгорят екипажа му. Никой да не напуска, Дарил. Никой.

Другият сви рамене:

— Ти си знаеш. Ще се погрижа да се разчуе. А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще посетя Мадлин Кинън, за да изразя най-искрените си съболезнования, разбира се. — Улрих го тупна по рамото и с бодра крачка се отправи към брега.