Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Какво се надяваш да постигнеш? Ако искаш да ти помогна, трябва да зная онази визия, чието настъпване ще означи края на усилията ти.

— Самият край е това, чието настъпване очаквам и подпомагам. Ти си пристъпил сред къща от карти, Стражителю. Аз искам да я съборя. Всички останали искат да залеят Нелдар с дрога и бран. Питай. Отвори си очите. Ако ти кажа, няма да ми повярваш. Чуй го от самите тях. А после опитай да ми покажеш, че греша.

Хаерн по-скоро усети как Привидението се обръща към вратата на килията. По сиянието на далечните факли личеше, че тя е леко открехната.

— Приятелите ти идват, за да ти помогнат — прошепна Привидението. — Много от пазачите… спят дълбоко. Бих могъл да си ида и да не преча на спасяването ти. Бих могъл и да ударя тревога, която ще изпълни тъмниците с пазачи. Какво решаваш, Стражителю? Има ли още надежда за теб, или ще трябва да оставя бесилката да ме отърве от досадата ти?

Хаерн бавно си пое дъх в опит да премисли всичко, което знае. Спомни си разговора с Улрих в имението на Кинън. Убиецът бе оставил невръстната дъщеричка жива. Дълбоко в себе си Привидението притежаваше усещане за порядъчност — въпреки хладината, която излъчваше. А колкото и да се искаше на Хаерн да може да заяви противното, той не можеше да се обяви за по-невинен. За да постигне целите си, без значение колко въздигнати, той бе изпълнил велдаренските канавки с кръв. Пълно лицемерие бе да вини Привидението.

— Не мога да обещая нищо — прошепна Хаерн. — Но по един или друг начин ще открия истината за този град. И ако някой се е опитал да ме заблуждава…

— Тъй да бъде. Може би за теб все още има надежда.

Килията утихна. Вратата леко се раздвижи. Хаерн затвори очи и отпусна глава. Той си спомни гнева, който бе изпитвал при идването на Алиса, и обещанието си за мъст. Една част от него все още се чувстваше така, но той не бе сигурен коя. Може би това беше само егото му.

Обвита в плат длан затули устата му.

— Мълчи — прошепна женски глас. — Някой е идвал тук преди мен.

— Привидението — тихо отвърна Хаерн, когато Зуса отдръпна ръката си.

— Ще се опита ли да ни попречи?

— Не. Не мисля.

— Тогава да побързаме.

Разнеслото се над главата му дрънчене показваше, че безликата се е заела с оковите му. Хаерн запазваше дишането си равномерно, макар сърцето му да ускоряваше хода. Без значение колко пазачи Зуса и Привидението бяха обезвредили, бягството нямаше да се окаже лесно. Самите обстоятелства на дневната светлина утежняваха ситуацията.

С шумно дрънчене една от веригите се стовари върху пода. Неколцина затворници подвикнаха подигравателно.

— Зле ли си ранен? — попита Зуса.

Още една верига бе отворена, този път внимателно оставена на земята. Хаерн пробно раздвижи рамото си. Трябваше да стисне зъби, за да не изкрещи.

— Да — процеди той.

— Можеш ли да бягаш?

— Имам ли избор?

— Не и ако искаш да се махнеш.

— В такъв случай ще мога.

И последните вериги се отпуснаха край тялото му. Макар че Зуса внимаваше, тяхното дрънчене се разнасяше далеч сред каменните стени.

— Курва ли си си довел? — кресна някой от близките затворници.

Зуса грабна Хаерн за ръката и му помогна да се изправи. Когато младият мъж предпазливо докосна раната си, пръстите му откриха зловонна лепкавост. Най-вероятно рамото бе започнало да се инфектира. Прекрасно.

— Къде са ми нещата?

— Някъде в предната част. Ще ги вземем на излизане. Готов ли си?

— Да.

Тя се затича по коридора, сграбчила китката на Хаерн. Когато навлязоха сред светлината на факлите, затворниците започнаха да крещят. Край една от вратите на стената бе опрян войник. Кръв покриваше врата и нагръдника му. Зуса поспря, за да се ослуша.

— Той твое дело ли е? — попита Хаерн.

— Беше в безсъзнание, когато го открих. — Тя погледна към мъртвеца. — Аз само му прерязах гърлото.

Никакви пазачи не се появиха в отговор на гълчавата. Стражителя си отдъхна.

Безликата отново го повлече напред. Двамата подминаха още две тела. За случилото се с тях вече не бяха нужни въпроси. Първият лежеше на една страна, а другият по гръб. И двамата можеха да се похвалят с широки разрези през гърлата.

При следващия кръстопът двамата спряха отново. От двете им страни се простираха още килии. Право пред тях се намираше проблясъкът на свободата. Затворниците продължаваха да крещят одобрително или завистливо.

— Пазачите все така не помръдват — прошепна Зуса.

— А ти как се промъкна покрай тях?