Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Тя посочи настрани.

— Гмурнах се през сенките. Но не мога да те взема със себе си.

Хаерн не възнамеряваше да убива още пазачи — не му харесваше мисълта за още обесвания — но подигравателните думи на Привидението продължаваха да го преследват. Нима той наистина се беше превърнал в страхливец, сплашен от заплахата на човек като Инграм?

— Дай ми мечовете и наметалото — каза той. — Ще си проправим път.

И тъй като видя безликата да поглежда към рамото му, Хаерн добави:

— Мога да се справя с болката. Върви.

Зуса пусна ръката му, за да изтегли и двата си кинжала. Срещу нея изникна пазач, отправил се да провери причината за продължаващата суматоха. Нападението на жената го изненада; първото острие потъна под нагръдника му, а второто разкъса трахеята му. Войникът беззвучно се свлече на пода, където бе сритан от бегълците.

Други трима пазачи седяха около малка маса. Зад тях се издигаше поставка с оръжия, а също и тежък сандък.

Преди тримата да са успели да повдигнат мечовете си, безликата се бе озовала сред тях. Когато и третият труп рухна, тя се облегна на стената и посочи към сандъка.

— Провери там.

Хаерн коленичи пред него и го отвори. Вътре действително откри вещите си. Обгръщането на плаща върна част от увереността му; окачването на мечовете възстанови и останалата част. Ризата му все още се просмукваше с кръв: когато ожесточението се оттеглеше, болката щеше да го завземе изцяло. Но в момента той можеше да се сражава.

При обръщането си с изненада установи, че Зуса все така се е облегнала на стената. Капчици пот проблясваха върху откритата ивица кожа край очите й.

— Ранена ли си? — попита той, макар да не виждаше кръв.

— Ще се оправя — отвърна безликата и се оттласна от зида.

Тя се приближи към желязната врата — последно препятствие преди свободата. Но тя се оказа залостена отвън. Зуса изруга.

— Можем ли да я разбием? — каза Стражителя. През решетките можа да види двама пазачи, облегнати на вратата в привидна дрямка. Достатъчно бе един от обхождащите патрули да забележи, за да вдигне тревога.

— Не. Цялата е метална. Трябва да изляза.

— Как?

Жената притисна лице между решетките.

— Сенките. Забрави ли?

Тя пое назад и изчезна. На Хаерн му оставаше единствено да чака, безпомощен. Страховитият Стражител бе спрян от обикновена залостена врата.

— Какво падение — промълви той и започна да се разхожда, за да предотврати схващане.

Безликата изпадна отвъд и над вратата и се приземи тежко.

— Зуса? — попита Хаерн. Тя продължаваше да лежи неподвижно. — Зуса!

— Забелязаха ме — промълви тя. Все още беше обърната с гръб към него. — Непредпазливо…

Долетелите далечни викове ускориха пулса му.

— Трябва да се махнем.

Но Зуса изглеждаше прекалено слаба, за да се изправи, още по-малко да отмести тежкото резе. Първият войник вече изникваше по склона на хълма.

— Зуса, изправи се. Съсредоточи се върху болката и се изправи!

Тя се надигна на колене. Едва сега Хаерн видя болта, потънал сред ребрата й. Първите зачатъци на паника започнаха да изникват в съзнанието му. Той се извърна, за да грабне един от арбалетите и няколко стрели. Преди войникът да се е приближил на опасно разстояние, Хаерн го простреля през решетките. След него изникна втори пазач, когото Хаерн простреля в гърлото, макар и от втори опит.

Зуса се вкопчи за решетките, за да се изправи на крака. Хаерн презареди арбалета, а после се пресегна, за да докосне лицето й.

— Можеш да го направиш. Не мисли за тях. Не мисли за нищо. Отключи вратата. Отмести резето. Заклевам се, че ще те защитя.

Безликата разкъса ивиците от устата си и се приведе напред, опряла чело в метала.

— Горя… — промълви тя, все още затворила очи.

Откъм имението на върха се приближаваха неколцина войници.

— Направи го. Иначе и с двама ни е свършено.

Той изстреля последния болт над главата й, а после захвърли арбалета, за да изтегли мечовете си. Изкрещявайки с цяло гърло, Зуса сграбчи резето и го отмести. Усилието я повали, но Хаерн вече бе свободен. Младият мъж изскочи навън, забравил за болката в рамото. С дивашки рев той се нахвърли върху шестимата приближаващи. Войниците бяха безсилни срещу такъв гняв. Първите двама рухнаха веднага; техните удари изглеждаха тромави в сравнение с насрещните.

Третият войник се свлече с разсечен крак. В следващия миг Хаерн вече скачаше към другаря му, забивайки колене в гърдите му. Сблъсъкът повали и двамата, но само един от тях се надигна: пазачът остана да лежи, прикован от мечовете.