Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Хаерн остана възхитен от гледката. Нямаше представа какво е накарало елфите да пристигнат в града. Те бяха повече от сто.

В началото струпаните също наблюдаваха мълчаливо, смаяни от преминаващото край тях величие. Но скоро последваха виковете, в началото колебливи и долитащи от далечните редици, впоследствие разпространили се бързо.

— Убийци! — крещяха зяпачите. — Езичници! Касапи!

Хаерн не можеше да повярва на ушите си. Те крещяха срещу елфите и ги наричаха убийци, докато собственият им владетел бе осъдил на несправедлива смърт тридесет души. Това ли беше истинското лице на Ейнджълпорт?

— Защо е това недоволство? — обърна се той към мъжа до себе си. Въпросният наблюдаваше елфите спокойно.

— Те убиват нашите близки и приятели — отвърна непознатият. — Но няма да се крият в горите си вечно, не и когато ние искаме онова, което те имат.

— Не споделяш ли гнева на тълпата?

— Няма смисъл. Времето на елфите изтече. Колкото и да вирят носове, това няма да промени нищо. Освен това моят бизнес няма да пострада.

— А какъв е той? — попита Хаерн.

Мъжът се засмя.

— Ковчези — обясни той на раздяла. — За тях винаги се намира достатъчно материал.

Неколцина храбреци започнаха да хвърлят камъни. Елфите не обърнаха внимание; реагираха едва когато снарядите долетяха прекалено близо. Тогава бойците изваждаха оръжия и разпръскваха тълпата.

Докато наблюдаваше този обстрел и кървавеещите лица на елфическите бойци, Хаерн отново започваше да се изпълва с гняв. В Ейнджълпорт нямаше почти нищо, което да бъде спасено.

И това не бе най-лошото. Той знаеше, че Велдарен с нищо не е по-различен. Израстването там не бе му позволило да види истината. Но тук нищо не го заслепяваше и той можеше да съзре противната жестокост и незачитане на живота. Това ли бяха хората, които се бе опитвал да защити? Това ли бяха онези, заради които той бе прекарал години от живота си сред улиците в желанието си да ги спаси от войната между гилдиите и Трифектата? Беше ли постигнал нещо, каквото и да е? Подир смъртта му и малкото щеше да се разпадне. Навсякъде хората си оставаха едни и същи.

Още по-лоши бяха думите на Алиса. Те бяха изкарали на показ онзи образ, който Хаерн не бе искал да вижда.

Той уби престъпници, за да изпрати съобщение, също като теб.

Нима Хаерн наистина бе същият? Нима неговите убийства имаха същото основание? И същата липса на смисъл? Някога той се бе смятал за чудовище, от което градът му се нуждае. Но с настъпването на безскрупулния мир той си бе позволил да се сметне за нещо повече. Кралският Стражител. Ама че смехория.

Палачът, бесил осъдените, също бе скривал лицето си. Екзекутор, а не Стражител трябваше да се нарича Хаерн.

— Не — прошепна той. Процесията на елфите вече изчезваше зад ъгъла. — Аз не съм същият. Не е възможно. Аз избегнах тази съдба.

Думите не притежаваха никаква плътност и не успяха да успокоят измъчения му ум. Все пак имаше една мисъл, която му донесе успокоение. Щом се стъмнеше, той щеше да посети лорд Инграм. И да му покаже колко опасен може да бъде Стражителя в действителност.

Улрих изпи чаша уиски, за да прочисти съзнанието си от виолетовия лист. Сутринта бе сдъвкал половин листо, повече от обичайната четвъртинка. Запасите му привършваха, но пък ако всичко се развиеше по план, много скоро щеше да разполага с почти неограничени количества от билката.

Брат му го чакаше пред вратата на оградата.

— Крайно време беше да се появиш — каза Стърлинг.

— Да не си решил да заемаш мястото на майка ни?

— Все още нямам никакво намерение да лягам в земята.

Улрих се засмя, но забеляза, че брат му се вглежда в очите му.

— Какво?

— Виждам жълтеникавия оттенък. Пристрастил си се към виолетовия лист.

— Глупости. — Улрих го избута встрани. — И си задръж мнението за себе си. Какво правя в свободното си време, си е моя работа. А ако смяташ, че съм толкова слаб, че да позволя на някакъв плевел да ме пороби, значи си глупак.

— Ти си знаеш — каза Стърлинг. Доловеното в гласа му снизхождение още повече раздразни Улрих.

Двамата преминаха необезпокоявано през една от портите на вътрешната стена и продължиха към пристанището. Там се насочиха към непретенциозна сграда.

В преддверието стояха двама мъже, облечени в ризници.

— Останалите ви чакат, господа — каза единият.

Стърлинг кимна и погледна към Улрих.

— Ако стаята е тъмна, останалите не би трябвало да забележат — рече той. Отново намекваше за очите на брат си.