Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Тези обречени бяха укривали данъци. Бяха ударили пазач. Бяха крали храна. Бяха се изказвали лошо за лорд Мърбанд.

Те също увиснаха. А събраните се радваха.

— Мога да сложа край на това — каза Хаерн. Ръцете му не спираха да копнеят да се стрелнат към мечовете. — Мога да ги избия.

— И после да умреш — рече Зуса.

— Няма значение. Все още бих могъл да… Не. Ашур ми е свидетел, няма да посмеят да обесят и тях…

Сред поредните петима имаше и две деца на не повече от десет години. Палачът трябваше да постави табуретки под крачката им, за да не се задушат преждевременно. Те бяха обвинени в кражба. Когато първото въже се изопна, Хаерн направи крачка напред. Нямаше значение, че беше без качулка. Нямаше значение, че наоколо се навъртаха стотици стражи. Важното бе, че още едно дете стоеше с примка около шията.

— Не! — възкликна Зуса, препречи му пътя и сграбчи лицето му. Хаерн хвана китките й, но тя се оказа изненадващо силна. Младият мъж бе почти замаян от гняв. Въпреки това погледът й го задържа. Силата на волята й бе невероятна.

— Ние сме онези, на които нощта принадлежи — каза тя, притиснала чело към неговото. — Нашите ръце са кървави. Гледай само към мен. Забрави всичко останало. Ние сме тъмните сенки с косяща стомана. Ще получим отмъщението си, но не сега .

За Хаерн ревът на тълпата бе заглъхнал. Той вече не обръщаше внимание на безликото множество черни души. Очите й бяха красиви и му се искаше да можеше да потъне в тях. Но дори и в тях виждаше как детето рязко полита през образувалата се дупка. Дори и от тях надничаше образът на мъртвото велдаренско дете. Тогава Хаерн си беше казал, че вината не е негова. Същото се опитваше да си повтаря и сега. Но вината беше негова. И мъртвите принадлежаха нему.

— Кога? — попита той, опитващ да овладее гнева си. — И как бихме могли да сторим нужното, когато смъртта на всеки виновен, убит от мен, изпраща десет невинни на бесилото?

Зуса не отговори.

Алиса пристъпи между тях и им направи знак да я последват.

— Зная какво си мислиш — каза тя, докато тримата се отдалечаваха от бесилките. — Но не бива да позволяваш на лудостта на Инграм да ти попречи. Искам Привидението да умре.

— Ами Инграм? — попита Хаерн. — Нима мислиш, че той ще остави подобна постъпка без отговор?

— Той уби престъпници, за да изпрати съобщение, също като теб. Ти си не по-малко виновен от него, Хаерн. Не си жертвай живота в опити да докажеш противното.

Думите й го нараниха далеч по-силно, отколкото тя би могла да си представи. Хаерн се отскубна от Зуса и се отдалечи. Безликата изкрещя подире му, но той не обърна внимание.

— Гледаш ли, Стражителю? — долитаха виковете на войника. — Виждаш ли какво докара?

Да. Бе видял. Бе видял достатъчно. Тъй като искаше да се отдалечи колкото се може повече, Харен се отправи на север, към градските порти. По пътя някакъв крадец, още юноша, се опита да задигне кесията му. Първият инстинкт на Хаерн бе да посегне към мечовете си и да пролее кръв. Но осъзнаването го смрази.

Наместо това той удари ръката на крадеца, извъртя се и го сграбчи за гърлото.

— В този момент трябваше да си умрял — каза Хаерн. — Сега изчезвай.

— Върви на майната си — каза юношата и събори още две деца при отдръпването си. Забелязал яростта в очите на Хаерн, той побърза да изчезне.

Младият мъж погледна към дрехите си, коприна и памук, и осъзна, че прилича на благородник. Повече от всичко му се искаше да се махне от този град, да навлече старите си дрехи и да се слее с тълпите на Велдарен.

Тъй като не искаше да се приближава към дома на Кинън, той премина през втора порта. Войниците го пуснаха веднага, отдавайки чест. Но онези, чиито дрехи бяха оцапани и ръцете им бяха покрити с мазоли, не преминаваха тъй лесно.

— Добро момиче — каза един от войниците и изсипа половината кесия на някаква майка в ръката си, преди да я захвърли обратно в краката й. — Дори и курвите трябва да плащат данъци.

Жената кимна — очевидно не й се искаше да спори.

Хаерн стисна зъби. Ръцете страшно го сърбяха. Но мисълта за поредните десетима обесени го накара да продължи.

Разходката му го отведе пред градските порти, край които бе настанала суматоха. Любопитен, той се приближи. Струпалата се тълпа започна да се разделя на две и тъй като не искаше да изпъква, Хаерн стори същото. Прозвуча тромпет. Тогава той видя първите елфи.

Те вървяха с високо вдигнати глави и с одежди, които проблясваха под лъчите на слънцето. Бяха облечени предимно в зелени и кафяви дрехи, но обшити със златни нишки. В коланите им блестеше сребро, а на ушите им проблясваха изумруди. Сред тях имаше и бойци с изящни кожени брони и дълги мечове на гърбовете. Други бяха нарамили лъкове. В средата на шествието яздеха елфическите първенци, двама мъже и една жена.