Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Гърмът долетя по-близо: откъм океана приближаваше буря. В същия миг вратата се отвори. На прага застана елф с боядисано лице и зелено-кафяви дрехи. В ръката си той стискаше огромен лък. Бе вложил стрела, но още не опъваше тетивата.

— Здравей, Торгар — каза елфът. Думите му се сляха с тътнежа на гръмотевицата.

— Какво искаш? — отегчено попита наемникът, макар да изпитваше страх.

— Би трябвало да знаеш. Разговарях с Алиса, която ми разказа нещо много интересно. Става дума за едно твое перчене, което господин Блекуотър потвърди.

Мечът на Торгар все още се намираше върху масата, край ботушите му. Нямаше как да го достигне навреме.

Оставаше му единствено да изругае, когато стрелата се понесе, за да сложи край на живота му.

Хаерн седеше върху хълма, загледан в проблясващите светлини на Велдарен. Качулката на Привидението лежеше в скута му. Мечовете си бе оставил в тревата до себе си. Той бе подпрял брадичката си с юмрук.

Единствено слухът му усети приближаването на Делисия. С тихо шумолене тя се настани до него. Робата й блестеше като сребърна под светлината на звездите. Жената го прегърна през рамо и отпусна глава върху него.

— Добре ли си? — попита жрицата. — Не си спрял да се мръщиш откакто се прибра. И нито веднъж не си излизал да обхождаш града.

Хаерн понечи да отвърне остро, но замълча. Наместо това наклони глава към нея и затвори очи.

— В Ейнджълпорт срещнах бъдещето си. Онова, в което можех да се превърна. Някой, който смяташе, че градът и всички животи в него му принадлежат. Дълбоко в себе си, той усещаше правотата си. Той защитаваше скъпите на сърцето си, сънародниците си от Келасар. И убиваше, горд от омразата си към хора, които смяташе за виновни. Сега аз виждам пред себе си града, където убивах, за да придобия контрол над него. И за да защитя приятелите си…

Той протегна ръка към хилядите проблясъци.

— Бях започнал да гледам на Велдарен като на мой собствен град. Но подобни мисли не са част от мен. Те принадлежат на такива като Привидението, като баща ми. Наистина ли съм станал нещо по-добро от тях? Ръцете ми са отнемали и невинни животи. И то само заради омразата, която изпитвах към гилдиите.

— Наистина ли мислиш така? — попита Делисия.

Хаерн поклати глава.

— Не зная.

Устните й се допряха до бузата му. Времето престана да има значение.

— Ти не мразеше гилдиите, Хаерн. Познавам те. Борбата ти не беше насочена срещу тях. И не беше насочена срещу Трифектата. Ти полагаше усилия да спасиш Велдарен от света, от който самият ти бе успял да избягаш. Искаше хората да живеят без страх. Мислите ти бяха насочени към тях, а не към теб самия. Докато не забравяш това, аз винаги ще ти имам доверие. Върши онова, което трябва да бъде вършено. Ние ще бъдем тук, когато имаш нужда от нас.

Хаерн я притисна силно към себе си и я целуна, вкопчен като удавник. Измъчвалата го вина бе изчезнала.

— Никога не ме изоставяй — прошепна той. — Докато имам теб и ти си склонна да ми простиш, ще мога да продължа. Ще зная, че все още съм себе си и че все още са останали неща, за които да си заслужава да се бориш.

Тя го целуна отново и му подаде качулката. Хаерн обви лицето си с нея, сетне повдигна мечовете и ги окачи на колана си. Подир едно помахване той вече тичаше към Велдарен, към някой от тайните проходи в стената. Сред тези сенки, криещи крадци и благородници, той изпитваше свобода, когато отскочи от стената към покрива на най-близката сграда. Той щеше да остане слят с нощта и с нова решителност да подхранва страха на онези, които насочваха оръжие срещу невинните. Някогашните кланета, бунтове и предателства… те нямаше да се случат отново. Не и докато той бдеше.

Уорик бе прав: той не можеше да спаси цял Дезрел. Но Велдарен бе неговият дом, родното място на баща му, градът на неговите приятели.

С оголени мечове Стражителя тичаше сред покривите, развял плащове.

Това може да ви се стори забавно: когато за първи път изготвях фабулата за тази книга, краят бе значително по-различен. Диредон не спасяваше Алиса — тя оставаше в тъмницата на Уорик. Елфите щяха да настоят за смъртта й и търговецът щеше да се съгласи, за да се отърве от нея и да запази мира. Екзекуцията щеше да бъде успешна. Хаерн и Зуса щяха да наблюдават, безликата щеше да направи безуспешен опит да я спаси, който щеше да донесе и нейната смърт. Хаерн щеше да се отправи към Велдарен, съкрушен.

Не зная защо възнамерявах да поставя такъв мрачен завършек. Тогава възнамерявах поредицата да включва само три книги; може би съм смятал, че подобен край подхожда на излъчването й. А и самото оригинално заглавие на книгата загатваше много смърт. Освен това подобен край щеше да обясни защо Зуса и Алиса не се появяват в Полуорките .