Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Свещеникът кимна и побърза да се приведе над Зуса в мига, в който се оказа пуснат. Той отпусна глава и поде молитвата си, а Хаерн затвори очи. Не искаше да гледа. Искаше само да се надява.

Най-накрая храмът утихна. Стражителя все още изчакваше, свел лице, затворил очи. Докато не усети ръка върху лицето си. Пред него стоеше Зуса. Кървавите превръзки все още бяха върху пейката; върху кожата й бе останал белег, но раната я нямаше. Край нея стоеше Нол, удивен до сълзи.

— Благодаря ви — каза тя и отпусна глава върху гърдите на Хаерн. — Благодаря…

— Имаме малко време — рече Стражителя. — Ще се справиш ли?

Безликата кимна. Хаерн леко стисна рамото на жреца и, следван от спътничката си, напусна храма, за да се отправи към градските стени.

Лорд Едгар и лорд Уорик (понастоящем истински носител на тази титла) се бяха настанили в имението на покойния Инграм. Обсъждането им бе прекъснато от появата на слуга.

Въпросният изглеждаше изключително нервен. До неотдавна той бе служил на лорд Мърбанд, а сега му се налагаше да печели благоволението на съвсем нов и непознат господар.

— Милорд, пристигнаха вести от пратеника, отпътувал към елфите.

— Толкова бързо? — изненада се Едгар. — Мина едва час.

Слугата облиза устни.

— Пратеникът каза, че елфът го очаквал извън града. Заявил, че приема вашия… подарък.

Едгар сви рамене.

— Това не беше изненадващо. Да я заведа ли?

— Не — каза Уорик. — Аз трябва да го сторя. Така ще изглежда подобаващо. — Той се обърна към прислужника. — Бъди така добър…

— Ърл, сър.

— Нека пратеникът поеме обратно и предаде на елфа да ни почака. Веднага тръгваме да му заведем Алиса.

Слугата се поклони и побърза да се отдалечи. Уорик също напусна стаята и излезе навън. Повечето от телата в двора бяха разчистени, но кръвта все още оставаше. Определено следващата година тревата щеше да избуи. Наоколо продължаваха да се суетят слуги, които се стараеха да заличат всички следи от битката и да накарат нещата да изглеждат точно като преди. Нямаше да успеят, разбира се. Сега Уорик стоеше начело. Много неща щяха да се променят. Към по-добро.

Двамата пазачи пред входа на тъмницата се поклониха сковано. Уорик знаеше, че Инграм далеч не е любимец на народа, но пък самият той представляваше нещо съвсем непознато, неочаквано оказало се на власт. За начало нямаше да обръща внимание на особените им погледи и лекото колебание в гласовете им. Но щеше да дойде момент, в който да се погрижи за привличането им. Или да си осигури покорството им с помощта на ужас.

— Доведете ми Алиса — нареди той. — Недокосната.

Единият войник се поклони ниско и бързо изчезна в тъмницата. А изчакващият Уорик повика друг от стражите си и нареди приготвянето на ескорт: той нямаше намерение да пътува из града сам, не и когато бунтовете и пожарите оставаха толкова скорошен спомен. Разбира се, повечето от тези безредици бяха избухнали заради неговата намеса, но все пак…

Войникът се завърна, водещ Алиса. Уорик сви старческия си гръбнак в леко подигравателен поклон.

— Надявам се престоят да ти е харесал.

Лицето и роклята й бяха покрити с мръсотия, която не бе съумяла изцяло да прикрие белезите от неотдавнашната веселба на пристанището. Но в отговор на думите му тя се усмихна сияйно, сякаш е била поканена тук на чай.

— Останах във възторг от тукашния разкош — рече тя. — Това е нещо, което не бива да пропускаш да усетиш и сам.

Уорик се засмя.

— Малко вероятно. Гробът ще ме намери много преди тези килии.

— Човек винаги трябва да се надява.

— Съветвам те да спестиш очарованието си за елфите. Ще ти е нужно, за да си спасиш главата.

Заедно с все още окованата Алиса те напуснаха имението и се отправиха към портите. Уорик се възползва от разходката, за да разгледа града с нови очи. Различните магазини вече не бяха негови партньори; кръчмите преставаха да бъдат места, където хората му прахосваха парите си. Сега всичко това му принадлежеше, намираше се под негова защита. Жителите на Ейнджълпорт щяха да му плащат данъци, да коленичат в нозете му и да му оказват почит, каквато един обикновен забогатял от търговия човек никога не би могъл да получи. Дори и самите хора му изглеждаха различни: сега те бяха негови поданици.

Разбира се, останалите Търговски лордове също щяха да запазват известно влияние и да получат свои земи от околните територии. Цялата Рамера бе тяхна.

Пред портите на града войниците отдадоха чест и се отдръпнаха.