Дэвид Далглиш - Танц с огледала

Уорик приседна на леглото. Бе забелязал, че всяко негово движение кара Стражителя да се напряга.

— Няма да отрека, че тази билка щеше да се превърне в отлично оръжие срещу Трифектата — поде той, решил, че няма основания да лъже посетителя си — С виолетовия лист щяхме да сритаме и последната опора на търговската империя на семейство Кинън: дори няколко месеца намалени продажби на кремион щяха да довършат Лори. Но това растение не вирее извън елфическите гори. Ти самият присъства на последното клане. Видя как неколцина остроухи посякоха стотици от войниците ни — и то подготвени за битка войници. Повярвай ми, вече не таим надежди, че ще успеем да постигнем масови продажби.

— Това не означава, че няма да рискувате война отново, ако прецените, че ви се открива нова възможност.

Уорик поклати глава:

— Ти си изключително твърдоглав. Сега искам мир, много по-силно от Инграм. Ние сме търговци, а не рицари или крале. Докато има приходи, аз ще остана щастлив. Ейнджълпорт е наш. Най-сетне ще получим земите и призванията, които сме заслужили с доказаните си способности. Не само че ще конкурираме Трифектата, а и ще я унищожим. Ще я унищожим, защото сега условията са изравнени и по-добрите ще победят. А ние сме по-добрите. Война? Аз съм прекалено стар за война. Не война, а заплахата от война ни трябваше — задаваща се криза, която да предизвика паника и да направи преговарящите отстъпчиви. Но сега трябва да се заема с грижите за цял един град, а много скоро ще отговарям и за цялата Рамера. Стига, разбира се, милият ни крал да не потвърди носещите се слухове за глупостта му. Какво ме е грижа за някакъв си плевел, както се изрази ти? Защо бих желал война, която да унищожи всичко спечелено?

Този път Стражителя не каза нищо. Уорик не можа да сдържи смеха си. Определено беше нелепо.

— Ти си дошъл тук без никакво знание, Стражителю, само въз основа на дочути подмятания. Хората лъжат. Хората преувеличават. Те виждат света през оцветени в различни багри стъкла. Единствено себе си съзират винаги безупречни. Да не би да си очаквал да донесеш плащовете си тук и да раздадеш справедливост? Не можеш да отстраниш неправдите в цял Дезрел. И смея да твърдя, че това не е и твоя работа. Ако си смятал нещо подобно, значи си глупак. И ако все още смяташ, че заслужавам да умра, убий ме. А после гледай как останалите Търговски лордове потапят града в хаос, сражавайки се за челното място. И как лорд Едгар заграбва всичко за себе си, осъзнал, че няма да получи обещаните възнаграждения. И как дребните благородници от цялата Рамера оформят крехки съюзи с надеждата да откъснат по-големи парчета от питката. Въздай сляпата си справедливост, която ще бъде последвана от страданията на хиляди невинни. Или го направи, или ме остави да управлявам града си.

Стражителя се размърда, за да прибере оръжията си. Вече не изглеждаше толкова заплашителен.

— Наистина ли вярваш, че можеш да заякчиш мира в този град?

— Да. И ще управлявам далеч по-добре от онзи параноик Инграм.

— В такъв случай ще се оттегля. Но знай, че няма да откъсвам очи от Ейнджълпорт. Ако някой от вас отново започне да нарушава границите на елфическите земи, за да добива виолетов лист…

— Заплахите ти са излишни — каза Уорик.

— Не съвсем. — Стражителя повдигна свитък, носещ печата на Инграм. Свитък, който би трябвало да се намира в скрина. Бавно, много бавно, посетителят накъса документа на ивички. — Принудителното споразумение, което си изтръгнал от Алиса, вече не съществува. А самата тя отива не при елфите, а у дома си. Ако цениш живота си, няма да предприемаш нищо повече срещу нея.

— Така да бъде — каза Уорик. — Както казах и по-рано, Трифектата е на умиране. Дори и Алиса не може да направи нищо. Сега си върви. Никому няма да липсваш тук.

Закачуленият изскочи навън, сграбчи ръба на покрива и изчезна. Уорик си отдъхна, а после се зарече още утре да закове прозореца.

Макар че видя огъня, в първия момент Хаерн понечи да го подмине: не очакваше, че това ще се окажат те. Бе очаквал да са отминали много по̀ на север. Въпреки това той напусна пътя.

Зуса и Алиса лежаха една до друга, близо до огнището. Хаерн приседна от другата страна и хвърли няколко клонки, за да прогони догарянето. Безликата се раздвижи и се надигна веднага. В очите й нямаше и следа от сънливост.

Тя се отпусна, когато го видя.

Хаерн свали качулката си и я захвърли на земята край себе си.

— Защо сте останали да ме чакате? — попита той подир миг неловко мълчание.