Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— Не. — Стражителя леко приклекна. — Няма.

Елфът завъртя меча си.

Помогни ми, Ашур. Моля те не заради себе си, а за всички тях.

Посланикът скочи. Хаерн също се хвърли напред. Двамата се срещнаха насред въздуха, където ритници и удари се сляха. Елфическото острие посече бедрото му. Петата на Стражителя блъсна брадичката му, а острието на едно от оръжията поряза кокалчетата му. Двамата се приземиха с гръб един към друг. Гревен замахна назад, извъртайки горната половина на тялото си. Хаерн се изви, пропуснал вражия меч над гърдите си. В същия миг той изстреля остриетата си в намушкване, което елфът изблъска.

Двамата се обърнаха и продължиха дуела си. Стражителя бе тласкан от граничещ с лудост гняв. Той непрекъснато атакуваше, изпълващ със съвършенство всяко свое движение. Неволно си помисли, че баща му би се гордял, ако можеше да го види в този миг. Сред песента на насилие, лееща се от оръжията му, измъчвалите го с години съмнения бяха изчезнали. Някога той се бе смятал за чудовище, но сега виждаше, че е грешал. Сега виждаше насреща си истинско чудовище, което се интересуваше единствено от смърт и разруха; за което животът заслужаваше единствено да бъде отнеман, но не и запазван. Въпреки болката от раните и изтощението, въпреки кръвта, попиваща в плащеницата, Хаерн се стараеше да отстрани досегашните граници на възможностите си.

И въпреки това Гревен оставаше несломен. Стражителя усещаше изчерпването на силите си. Оставаше му само един ход: танцът с плащове, на който се бе осланял през годините. По-рано елфът бе успял да го надвие, но въпреки това Хаерн изпитваше увереност — знаеше как ще реагира противникът му този път.

Той се отдръпна назад и рязко се завъртя. Плащовете му се разделиха и се издигнаха в трептяща завеса, зад която позицията на тялото оставаше скрито. В мига, в който Хаерн се обърна с гръб, последва очакваният дим. Точно преди изчезването си Гревен се бе измествал наляво.

Противно на инстинктите си и на казаното от собствените му очи, които твърдяха, че елфът трябва да се е отправил именно във видяната посока, Хаерн замахна надясно.

Мечът на Гревен пак посече ръката му, но това далеч не беше смъртоносния удар, който елфът бе целил. Удивен, посланикът се оказа отнесен от инерцията си право в ръцете на Хаерн, като в прегръдка. И остана вцепенен, зинал.

С рязко движение Стражителя изтегли мечовете си от стомаха му. Елфът изпусна меча си и се свлече върху покрива, по гръб. Хаерн остана неподвижен, загледан в него. От оръжията му се стичаше кръв.

— Смъртта ми не променя нищо — каза Гревен Трил и се задави. Кръв изхвърча от устните му. — Вашата война, вашата омраза, е гнилост, която ще ви унищожи и изпепели. Дори и без моята намеса вие, човеците, ще се самоунищожите.

— Зная.

— Тогава защо се изправи срещу мен, Стражителю? Защо искаше да ме спреш?

Хаерн коленичи край него и го погледна в очите. Искаше елфът да види решителността, която пламтеше в тях.

— Защото трябваше да го сторя. Ще се боря с всичко това до последния си дъх. Ще се боря със слабостта и разрухата. Може и да не постигна успех, но няма да седя със скръстени ръце и да наблюдавам как всичко погива. Ти може и да не си способен да го съзреш, но у нас има и добро. И аз ще открия начин да го спася.

Гревен се претърколи по корем, за да запълзи към коленичилия Диредон, който бе наблюдавал битката.

— Те ще ни погълнат — с отслабващ глас каза посланикът. — Точно както поглъщат себе си. Трябва ли и ние да умираме заедно с тях?

Диредон поклати глава.

— Не си ти този, който ще определи това, Гревен. Дано Селестия се смили над теб, защото аз не мога.

Хаерн насочи меча си към лявата страна на гърба му.

— Почивай в мир — изрече той и натисна. Върхът на острието прониза сърцето. След един последен спазъм посланикът утихна.

Диредон бавно се изправи, като внимаваше да не стъпва на ранения си крак. А Хаерн отряза качулката на плаща си и я захвърли. Повтори процедурата и с наметалото на мъртвия елф. Качулката на посланика бе опръскана с кръв, но петънцата почти не се забелязваха върху тъмния плат.

Стражителя си пое дъх и обви главата си с качулката. Сенките веднага обгърнаха лицето му. Когато заговори, гласът му също бе променен от магията.

— Това е краят — каза той.

Диредон се навъси насреща му.

— Възнамеряваш да почетеш смъртта му? — попита той. Имаше предвид качулката.

Хаерн поклати глава:

— Не. Той не заслужава почит. Ще я нося, за да не забравям никога.