Дэвид Далглиш - Танц с огледала

— И кой ще да е този ключов свидетел?

— Покровителят на богатството на Кинън.

Поредното предателство. Първо Мадлин се бе опитала да я убие, а сега бе готова да унищожи Трифектата, без да се съобразява със стотиците години, в които този съюз бе просъществувал? Защо? Що за лудост я беше обзела?

Тя се зае да разтърква китките си и се обърна към улицата. Голяма група наемници се приближаваше към тях. Ако Лори бе останал жив… той нямаше да допусне нещо подобно да се случи.

Алиса очакваше да види вдовицата сред войниците, но начело им вървеше единствено Торгар.

— Къде е Мадлин? — попита тя, когато наемникът се приближи до тях и кимна.

— Случи се нещо ужасно — каза Торгар и се усмихна широко. — Тя също намери смъртта си в ръцете на Привидението. Сега малката Тори стои начело на семейството. Но докато навърши пълнолетие, аз, като неин опекун, ще бдя за интересите й.

Алиса се вторачи невярващо в него. Богатствата на рода Кинън се намираха в ръцете на този пияница? Не, Мадлин действително се беше побъркала. Като насън тя наблюдаваше как Уорик взема свитъка от ръцете й и заедно с малка мастилница го подава на Торгар. Наемникът драсна неграмотния си подпис и подаде документа обратно.

— Не ни е нужна помощта ти — каза Торгар на Алиса. — Гний си във Велдарен, заедно с Кънингтънови. Тук за нас се намират много по-добри приятели. Не е ли така, Стърлинг?

Блекуотър скръсти ръце в отговор. Той не изглеждаше особено доволен.

— Очаквам, че Тори ще получава всички необходими грижи. Освен това двамата с теб имаме много да обсъждаме.

— Разбира се — съгласи се наемникът. — Време колкото щеш.

Алиса все още оставаше вцепенена от леда, който течеше сред вените й. С доброволния подпис на Торгар и нейното принудително съгласие двама от първенците на Трифектата приемаха разпадането. Дори ако роднините на Кънингтън най-сетне определяха свой представител, който да застане начело, нямаше да могат да сторят нищо. Граденото с векове щеше да рухне. А търговците с готовност щяха да съберат парчетата.

— Вече разполагаме с необходимите свидетели. — Уорик отново се обърна към Алиса. — Ще подпишеш ли, или ще се наложи да те убеждаваме?

Те нямаше да се поколебаят да я измъчват. И тя щеше да се пречупи. След достатъчно дълги мъчения всеки щеше да се пречупи.

Но тя не искаше да отстъпва. Не и пред отрепки като тях.

— Няма. Не ме интересува какво ще направите. Няма да подпиша. Синът ми ще наследи богатството, което заслужава, а не мизерията, която вие бихте оставили след себе си. Считай това за отказ.

— Упорита както винаги — каза Стърлинг и направи знак на един от хората си. — Но много скоро ще осъзнаеш достойнствата на предложението ни. Вържете я и я отнесете до водата.

Алиса не им достави удоволствието да се мята. Тя не помръдна, докато китките й отново бяха пристегнати и около кръста й бе омотано въже. Едрият моряк я завлече до ръба на кея. Там жената рухна на колене, повалена от силен удар. Последвалият ритник й изкара въздуха. Глезените й също бяха привързани.

— Приятно плуване — каза морякът и я изрита. Алиса се плъзна върху дъските и в следващия миг се озова сред водата. Тя бе шокиращо студена. Натискът около кръста й се усили; нещо започна да я издърпва нагоре, но само до половината. Краката й изникнаха над водната повърхност; долната половина на тялото й остана потопена. Жената започна да се гърчи, стиснала зъби. Изгарящо усещане бе започнало да разяжда дробовете й. Заради студенината тя започваше да губи чувствителността си. Пред очите й изникваха цветни петна.

Настъпи момент, в който тя не можеше да се сдържа повече и се нагълта с вода. Очакващото въздух тяло се сгърчи възмутено. Алиса се озова издигната изцяло.

Уорик приклекна до ръба на кея, където тя кашляше и плюеше ледена соленина.

— Какво мислиш за предложението ни сега?

Тя изрече нещо, но устните й трепереха. Дробовете й бяха прекалено заети да се издуват, за да отделят дъх за говорене. Търговецът се приведе по-ниско.

— Би ли повторила?

— Негодник.

— Така си и знаех.

Морякът я потопи отново. И този път Алиса не успя да се подготви. Студът бе приветствано усещане, което успокояваше с обезчувствяване. Само гърдите й не ликуваха. Те отново пламтяха. Жената стискаше зъби в отказ, за да не отпие смъртта си.

По време на изваждането тя успя да си поеме достатъчно дъх. Но третото потапяне се оказа далеч по-мъчително. Главата й бе започнала да пулсира заради оттичащата се в нея кръв, краката й трепереха и се тресяха, а ноздрите бяха започнали да я болят заради нахлувалата в тях вода. Вече бе престанала да мисли за борба. Те щяха да продължат да я потапят, дори цяла нощ, ако се наложеше, докато не я прекършеха. Това беше едва третият път, а тя вече започваше да се огъва. Дали щеше да изтърпи още десет минути? Двадесет? Ами час?