Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

И всички те били негови деца, всяко по свой си начин.

Роуз стареела и отслабвала, а Дейвид се грижел за нея. Когато починала, къщата си завещала на него. Можел да я продаде, защото по онова време такъв имот струвал ужасно много пари, но никога не го направил. Точно обратното — нанесъл се в дома, на долния етаж си устроил кабинет, голяма библиотека и щастливо преживял там множество години. Винаги отварял вратата на любопитните деца, които идвали, понякога сами, по-често с родителите си. Защото къщата била вече толкова прочута, че множество малчугани постоянно се отбивали да я посетят и разгледат. Послушните отвеждал в двора, за да им покаже вкопаната градина, макар че пукнатините били отдавна замазани. Не му се искало нечие дете да проникне отвъд и да си намери белята. Затова пък на гостите си разказвал за приказките и книгите, обяснявал защо едните искат да бъдат разказвани, а другите четени. И винаги добавял, че в книгите могат да намерят всичко, което искат да научат за живота или посетената от него земя, както и за всяка друга земя или царство, което биха могли да си пожелаят.

И някои от децата разбирали, но други не.

Минало още време, Дейвид остарял, силите го напускали, пък и болести го налегнали. Вече не можел да пише, защото и очите, и паметта му отслабвали. И да ходи на дълги разходки не бил в състояние. (И това било сред казаните от Гърбушкото неща, сякаш видени в огледалните очи на онази жена от бърлогата под замъка.) Лекарите не могли с нищо да му помогнат, освен по малко болките му да облекчават. Взел си медицинска сестра да го наглежда, а пък и приятелите често му идвали на гости и се редували да помагат кой, с каквото може. А краят наближавал, виждало се. Тогава наредил да му поставят легло в голямата библиотека на долния етаж и там нощувал, заобиколен от любимите книги — тези, към които се привързал още като момче, но и обикнатите по-късно — в зрялата възраст. Сетне пошепнал на градинаря да свърши една проста работа, но никому да не казва за нея. А градинарят изпълнил молбата му, защото много обичал стареца.

И така нощем, в най-дълбока тъма и късна доба, Дейвид лежал и се ослушвал. А книгите отново шушукали, но той не се боял от това. Говорели тихичко, шепнели му думи благодарни, успокоителни. Понякога и приказки му разказвали, а сега сред тях вече било и собственото му творение.

Една нощ, когато дишането му се затруднило и станало съвсем плитко, а светлината в очите му започнала да тъмнее, Дейвид станал от леглото в библиотеката и бавно затътрил нозе към вратата. Само веднъж спрял, колкото една книга от рафтовете да вземе. Била вехто, подвързано с кожа томче, а в него имало снимки и писма, картички и разни дреболийки, рисунки и стихове, кичурчета коса и два годежни пръстена, все реликви от изживян дълъг живот, само че този път ставало дума за неговия живот. Сега шепотът на книгите се усилил неимоверно, гласовете на отделните томове се извисявали в общ радостен хор, защото една приказка завършвала, а друга била на път да се роди. Минавайки покрай тях, старият мъж с умиление милвал гърбовете им в признателен жест за сбогом и бавно, бавно, влачейки крака към вратата, напуснал библиотеката и къщата за последен път. Сетне също така уморено хванал по влажната трева отвън на път към вкопаната градина.

В единия й край била отворена дупка — така както бил заръчал на градинаря, — достатъчно широка възрастен човек да пропусне. Дейвид стигнал до нея, клекнал и болезнено запълзял. Влязъл в кухината отвъд тухления зид, там седнал в мрака и зачакал. Отначало нищо не се случило и той с мъка държал очите си отворени, но след малко се появила светлина, отначало слаба, далечна, сетне все по-ярка и по-бляскава. С нея по лицето му повял и свеж, прохладен ветрец. Замирисало на дървесна кора, на прясна зелена трева и цъфнали цветя. Отсреща му зейнал изход, той минал през него и се намерил в самото сърце на огромна гора. Земята тук била променена завинаги. Вече нямало човекоподобни зверове и кошмарни страшилища, дебнещи плячка в лицето на неволно загубили се човеци. Нямало страх, нямало го някогашния потискащ сумрак. Дори и децата цветя липсвали по сенчестите места, защото душите им намерили вечен покой. Слънцето вече почти залязвало, огрявайки небесата в пурпурночервени и оранжеви тонове, дългият ден отивал към мирен край.

Пред Дейвид стоял мъж. В едната ръка държал брадва, в другата венец цветя, събирани по време на обиколки из вековната гора, завързани с дълги стръкове масленозелена трева.