Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Лекарите заключили, че състоянието му се дължи на травма от взрива при сблъсъка на горящата машина със земята, сетне довела до кома. И така Дейвид бил отнесен в болницата в безсъзнание. Останал в кома дни наред до онази сутрин, когато неочаквано се пробудил и изрекъл името на Роуз.

Но въпреки всичко пак имало редица неизясними обстоятелства около изчезването му: какво е правел в градината онази нощ и откъде са особените белези по тялото му? Но в края на краищата надделявала голямата радост от намирането му. Всички били ужасно щастливи и никой не изрекъл дори и укорна дума, нито проявил раздразнение по някакъв повод. Доста по-късно, когато момчето било извън всякаква опасност и вече у дома, понякога Роуз и баща му, сами в спалнята през нощта, си задавали въпроси и търсели отговори. Коментирали колко много е променен Дейвид — вече сериозен и спокоен, внимателен към другите младеж. Много по-привързан и любящ син, показващ разбиране на трудностите и усилията на Роуз да намери точното си място в живота на двамата мъже. В същото време бил особено чувствителен спрямо възможни опасности и внезапни шумове, но най-вече проявявал най-нежни чувства спрямо братчето си Джорджи и всячески го покровителствал. Подобно отношение имал и към всички други, които намирал за по-слаби от себе си.

Годините минавали, а Дейвид все така следвал пътя към пълното възмъжаване. Лично на него този процес му се струвал бавен, но за баща му и Роуз той бил прекалено бърз. Растял и Джорджи и сега двамата братя били достатъчно близки, дори и когато в по-късен етап бащата и Роуз се разделили и всеки поел по собствен път, както понякога става с възрастните. Но разводът им бил изцяло приятелски и никой от тях не сключил брак след това. Дейвид постъпил в университета, а бащата си купил неголяма къща край река, където много обичал да лови риба. Роуз и Джорджи останали в голямата къща, а Дейвид им ходел на гости толкова често, колкото следването му позволявало, понякога сам, понякога заедно с бащата. Качвал се и в старата си мансарда, сядал на леглото и се ослушвал с надежда книгите отново да му проговорят. Но сега те упорито мълчали. При хубаво време отивал в градината, полуразрушена от падането на горящия немски самолет, сетне почистена и донякъде същата както преди, но и не съвсем. Обичал да слиза във вкопаната й част и да се взира в попуканите тухлени стени, но не се опитвал да проникне на същото място, а и никой друг нямал подобно желание.

А с напредването на годините установил, че не всичко казано от Гърбушкото било лъжа. Защото наред с хубавите неща и голямото щастие, в Дейвидовия живот идвали тъжни мигове и голямо страдание. Мъка и съжаления се редували с доволство и триумфални моменти. Навършил двайсет и една години, тогава изгубил баща си — сърцето му спряло да бие един прекрасен ден, както си седял с въдицата на речния бряг. Отишъл си завинаги от този свят с усмивка на огряното от слънчевите лъчи лице и когато случаен минувач го открил, бил още съвсем топъл. На погребението Джорджи дошъл с военна униформа, защото на Изток започвала друга война и младежът копнеел да изпълни дълга си. А той го отвел в далечна страна, на хиляди мили далеч от родната, и там загинал заедно с мнозина други млади хора, чийто блян за чест и слава завършил по калните бойни полета. Тленните му останки били върнати в родината със самолет, погребали го край мъничка провинциална църква под кръст с името му, датите на раждането и смъртта, още и думите: „На сина и брата с обич.“ .

Дейвид сключил брак. Съпругата му била тъмнокоса, зеленоока хубавица, казвала се Алисън. Хубаво семейство създали, чудесни планове за бъдещето градили, а когато дошло време Алисън да ражда, Дейвид почувствал страх и притеснения. Не можел да забрави Гърбушковите думи: „… И други, които обичаш, ще ти бъдат отнети по същия начин, помни ми думите! Ще изгубиш любима, деца. Те ще вехнат и чезнат от някоя незнайна болест и любовта ти няма да е достатъчна да ги спаси…“ .

При раждането се появили различни усложнения. Новороденият син, когото в памет на чичото нарекли Джордж, не бил достатъчно силен, за да живее дълго, а дарявайки му този кратък живот, самата Алисън изгубила своя. И така пророчеството на Гърбушкото се сбъднало. Дейвид повече не се оженил и никога не му се родили други деца, но станал писател и написал книги. Първата нарекъл „Книга за изгубените неща“ и именно тя е произведението, което в момента държите в ръце. Много деца често го питали вярно ли е описаното в него, а той отвръщал — да, вярно е или поне толкова вярно, колкото и всяко друго нещо в нашия свят. Защото именно по този начин помнел и разбирал нещата в него.