Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

— Ще ми липсваш много — прошепнало то, а кобилата изцвилила и го побутнала по врата с влажна муцуна.

Тогава Дейвид се запътил към дървото, там спрял, извърнал очи към Дърваря.

— А мога ли някога пак да се върна тук? — запитал той, тогава другият отвърнал нещо наистина много чудато.

— Повечето хора се връщат — казал Дърваря. — На края.

Вдигнал ръка за сбогом, а момчето поело дълбоко дъх и прекрачило в хралупата.

Отначало усещало само мирис на застояло, мухъл, на земя и стари, загнили листа. Докоснало вътрешността на корубата, под пръстите почувствало грубата, наръбена кора. Макар че дървото било огромно, вътре се оказало затворено като в капан, накъдето и да се обърне, след няколко стъпки се удряло в стена. Ръката още го боляла там, където ноктите на Гърбушкото пробили кожата му. Чувствало се замаяно, потискал го мракът и тъмното, запечатано отвсякъде пространство, сякаш в гроб се намира. Струвало му се, че оттук никога няма да излезе, път навън не съществува, но си повтаряло, че Дърваря не би го излъгал. Да, но все пак, изглежда, някаква грешка имало. Опитало да се върне назад, но и входа вече го нямало. Хралупата била затворена отвсякъде. Закрещяло за помощ, заудряло с юмруци по дървото, но единствено глухото ехо му отвръщало, а то звучало подигравателно и бавно затихвало.

И тогава изведнъж блеснала светлина. Дървото си било все така затворено отвсякъде, но някъде отгоре прониквал светлик. Дейвид повдигнал глава, отначало зърнал нещо, което искряло като звезда. Постепенно се увеличавало и бавно слизало към него. Или може би той се издигал към него, не бил сигурен, защото сетивата му били напълно объркани. Сетне чул особени звуци — метални, сякаш една в друга се трият железни части. Скърцане на колела. Усетил и непозната миризма на химикал. Тя идвала някъде от съвсем близо. Може би тези неща са нереални? Привиждат ли му се или причуват?

Постепенно осъзнал, че очите му са затворени. Е, щом е така, какво ли наистина ще види, когато ги отвори?

И боязливо ги отворил.

Лежал на метално легло в непозната стая. Отсреща зърнал два големи прозореца с гледка към зелена морава. По нея медицински сестри разхождали деца, държали ги за ръчичка. Други седели в болнични колички или столове, бутани от облечени в бяло болногледачи. До леглото видял ваза с цветя. А от дясната му ръка под лакътя стърчала игла, свързана посредством гумено маркуче със стъклена бутилка на стойка. Главата го стягала, чувствал леко замайване. Вдигнал лявата ръка, опипал темето си. На него усетил превръзка. Бавно се извърнал вляво, веднага го заболял вратът, тъпа болка се обадила и в главата му. На поставен край леглото стол спяла Роуз. Дрехите й изглеждали ужасно омачкани, косата й — мазна и немита. На скута й лежала книга, от нея се подавал крайчецът на червена панделка. Така Роуз обичайно отбелязвала мястото, докъдето е стигнала.

Отворил уста да каже нещо, гърлото му било съвсем пресъхнало. Опитал повторно, излязъл подобен на грач груб звук. Роуз се стреснала, очите й се отворили и тя загледала момчето с удивление, сетне възкликнала:

— Дейвид?

Но той все така не можел да каже нищо, от устата му само хъркане излизало. Роуз наляла вода в една чаша, поднесла я към устните му и наведена над него, грижливо подпряла главата му, за да може по-лесно да пие. Тогава Дейвид видял, че тя плаче. Няколко сълзи капнали върху лицето му и се търкулнали към устата. Когато Роуз отдръпнала чашата, момчето усетило вкуса им, солени били.

— Ох, Господи! Дейвид, така се бяхме притеснили! — прошепнала тя.

Поставила ръка на бузата му и нежно я погалила. И се разплакала още по-силно, но Дейвид усещал, че това са сълзи на облекчение и щастие.

— Роуз — с мъка прошепнал името й той.

Тя отново се навела към него.

— Да, Дейвид, какво има?

Той хванал ръката й в своята и прошепнал.

— Извинявай за всичко лошо, което съм правил и казвал…

Сетне заспал дълбоко, непробудно, а сънят му бил здрав.

В последвалите дни бащата на Дейвид често разказвал как се тревожили за съдбата му, смятайки, че завинаги са го изгубили. Как го търсили под дърво и камък след падането на сваления самолет, а никъде нямало дори и следа от него. Отначало решили, че е изгорял жив под останките на машината, и много страдали. Сетне се зародило друго подозрение: може би пък някой го е отвлякъл? И пак преровили къщата и градината за евентуални следи. Обикаляли околните поля и ниви заедно с приятели, дори и със случайни хора, съпричастни с трагедията на семейството. Цялата полиция била вдигната на крак. Най-много се ровили в стаята му с надежда, че може да е оставил някакъв знак къде отива и защо. Накрая стигнали и до онова скришно, порутено място в ъгъла на вкопаната градина и там го открили: лежал почти бездиханен, промъкнал се някак си през пукнатината в тухления зид, сетне затрупан от отломки при падането на самолета.