Джон Коннолли - Книга за изгубените неща

Дейвид потупал благородното животно по хълбока, погалил го по шията и челото, пошепнал успокоителни думи. Сетне оседлал Сцила и скачайки на гърба й, последвал Дърваря по пътя извън замъка. Групи войници на коне преследвали бягащите вълци, а през портите се точели колони хора — царедворци и прислужници, всеки натоварен с колкото храна и ценни предмети може да носи. Дейвид и Дърваря хванали по страничен, обратен на бягащите път и пришпорили конете по него, бързайки да оставят зад гърба си превръщащия се в руини замък и вълчите глутници. След време излезли на висок хълм, където спрели и извърнали поглед назад. Гледката била мрачна — крепостта вече я нямало, от нея не останал и камък, а на мястото зеела бълваща прах и зловонни пари огромна яма.

Тогава отново потеглили напред. Пътували заедно много дни и накрая стигнали до гората, където Дейвид за пръв път влязъл в тукашния свят. Сега на старото място единствено дървото, през което минал, било маркирано с канап, защото след смъртта му магиите на Гърбушкото вече нямали сила.

Слезли от конете пред голямото дърво.

— Време ти е да се връщаш у дома — рекъл Дърваря.

Дейвид стоял на място, несигурен в себе си. Хралупата в огромния ствол се виждала ясно. Едно от околните дървета било дълбоко наранено, вероятно от ноктите на силен звяр, по разчупената кора струял тъмен на цвят клей, снегът долу бил също обагрен. Подухнал лек ветрец, разклатил клоните на съседните дървета, а листата им зашумели, сякаш редят успокоителни слова, уверяват ранения другар в съпричастието си. Облаците се разпръсквали, слънчевата светлина ставала все по-ярка, познатият от миналото сумрак вече отстъпвал. Светът се променял за добро, освободен от Гърбушковите измами и лоши магии.

— Сега, когато вече е време да се прибирам — тихо казал Дейвид, — не съм сигурен какво точно искам. Чувствам, че трябва да видя как ще вървят нещата тук. Не ми се ще старото отново да се върне.

— Отвъд са близките ти — възразил Дърваря. — При тях трябва да идеш. Обичат те и без теб животът им е тъжен. Имаш си баща, брат, очаква те и една жена, която ще ти бъде като майка, само да й позволиш. Длъжен си да се върнеш, иначе ги обричаш да страдат. А вече си направил своя избор — нали отхвърли сделката на Гърбушкото. И реши да живееш не тук, а в своя си свят.

Дейвид кимнал. Знаел, че Дърваря е прав.

— Има още нещо — добавил Дърваря. — Видят ли те в този вид, ще ти задават много въпроси. Трябва да оставиш дрехите тук, най-вече меча. От него нужда в твоя свят няма да имаш.

Вярно било казаното. Дейвид и без това вече усещал дрехите на гърба си като чужди. А и голяма била промяната в него, затова му се струвало, че те принадлежат другиму — на някой далечно познат, по-млад и някак по-наивен. Детски били те, а и той вече не се чувствал по същия начин. Извадил разкъсаната пижама и робата от чантата и се преоблякъл в тях.

— Искам да ми кажете нещо — помолил той.

— Казвай, ще ти отговоря — рекъл Дърваря.

— Когато пристигнах, вие ми дадохте дрехи. Детски бяха. Имали ли сте деца някога?

Дърваря се усмихнал.

— Много деца съм имал — рекъл той. — Всяко изгубено, всяко намерено, всяко, което оживя, и всяко, което загина. Всички те бяха мои деца, всяко по свой си начин.

— А когато ме поведохте към двореца, знаехте ли, че кралят е измамен човек?

Тази мисъл, породена още в мига на появата на Дърваря в замъка, сега започвала да го измъчва много повече. Не му се искало да повярва, че този благороден човек умишлено би го повел към опасности и гибел.

— А ти какво би направил, ако тогава бях казал онова, което зная или подозирам за краля и за онзи измамен магьосник? Когато пристигна тук, ти бе разкъсван от гняв и отчаяние. Можеше да се поддадеш на измамните обещания на Гърбушкото и тогава всичко добро щеше да бъде изгубено. Надявах се да успея лично да те отведа при краля, а по пътя да ти разкрия какви опасности те заплашват. Но не е било съдено така да стане. Вместо това, макар че междувременно и други добри хора ти помогнаха, именно твоята смелост и сила те доведоха до осмислянето на истинското ти място в този и в твоя собствен свят. Когато се срещнахме тук за пръв път, ти беше дете. А сега се превръщаш в мъж.

И подал ръка. Дейвид я стиснал здраво, прегърнал Дърваря. Едрият мъж му отвърнал и за кратък миг те останали здраво притиснати един към друг под слънчевите лъчи. Сетне момчето отстъпило, върнало се при Сцила и я целунало по челото.